А нима съдията Жарикес не бе допринесъл за реабилитацията на невинния? Ако въпреки всичката си дарба на изтънчен аналитик той не бе успял да разчете този документ, абсолютно неразгадаем без наличието на ключ, нали поне бе отгатнал на каква криптографическа система се основава той? Кой освен него би могъл само с помощта на името Ортега да намери числото, известно единствено на престъпника и на Торес, и двамата вече мъртъвци?
Ето защо и той бе обсипан с благодарности!
От само себе си се разбира, че още същия ден за Рио де Жанейро замина подробен доклад за целия този случай, към който беше приложен оригиналният документ заедно с шифъра за разчитането му. Оставаше да се чакат нови инструкции от министерството на правосъдието до главния съдия и нямаше съмнение, че то ще нареди да се освободи незабавно затворникът. Затова се налагаше да останат още няколко дни в Манао, след което Жоам Дакоста и близките му, освободени от всякакво ограничение, отърсени от всякакви тревоги, щяха да се разделят със своя домакин и да продължат по течението на Амазонка до Пара, където пътешествието трябваше да завърши с две сватби — на Миня с Маноел и на Лина с Фрагозо, според плана, съставен преди заминаването.
След четири дни, на 4 септември, дойде заповедта за освобождаване. Документът бе признат за достоверен. Почеркът беше наистина почеркът на Ортега, бивш служител в диамантената област, и нямаше никакво съмнение, че признанието за престъплението му до най-малките подробности е изцяло написано от неговата ръка.
Невинността на осъдения във Вила-Рика най-после беше призната. Жоам Дакоста получи реабилитация от самите съдебни власти.
Същия ден съдията Жарикес обядва със семейството на жангадата, а когато се свечери, всички му стиснаха ръка. Сбогуваха се трогателно, но си обещаха да се видят отново на връщане в Манао, а после и във фазендата в Икитос.
Сутринта на другия ден, 5 септември, при изгрев бе даден сигналът за отпътуване. Жоам Дакоста, Якита, дъщеря им, синовете им — всички бяха на палубата на огромния сал. Отвързаната жангада заплава към средата на реката, а когато изчезна зад завоя на Рио Негро, възгласите „ура“ на цялото население, струпало се на брега, още кънтяха подир нея.
Какво да кажем сега за втората част от пътешествието по течението на великата река? Тя беше просто низ от щастливи дни за честното семейство. Жоам Дакоста живееше нов живот, който озаряваше всичките му близки.
Този път жангадата се носеше по-бързо по все още набъбналите от прииждането води. Тя отмина отляво селцето Дон Жозе ди Матури, а отдясно — устието на Мадейра, която води името си от цяла флотилия плаващи растения и оголени или раззеленени дънери, които тя мъкне чак до сърцето на Боливия. Жангадата се провря през архипелага Канини, чиито островчета приличат на същински саксии с палми, и край селцето Серпа, което се прехвърля ту на единия, ту на другия бряг. докато най-после разположи окончателно от лявата страна на реката къщурките си, а пред прага им се разстила жълтият килим на песъчливия бряг.
Село Силвиш, построено на левия бряг на Амазонка, и градчето Вила-Бела, главният пазар за гуарана в цялата провинция, скоро останаха зад дългия сал. Той отмина също село Фару и прочутата му река Нямундас, където в 1539 г., както твърди Ореляна, го нападнали войнствени жени, които никой не е виждал оттогава — легенда, напълно достатъчна, за да оправдае безсмъртното име на Реката на амазонките.
На това място завършва обширната провинция Рио Негро. Оттук започва територията на Пара, и този ден, 22 септември, семейството, очаровано от красотите на една несравнима долина, навлезе в тази част от бразилската държава, чиято граница на изток стига чак до Атлантическия океан.
— Колко е прекрасно! — възклицаваше непрекъснато Миня.
— Колко е голямо! — шепнеше Маноел.
— Колко е красиво! — повтаряше Лина.
— Кога най-после ще пристигнем! — мърмореше Фрагозо.
Ех, колко, е трудно да се разберат хората, когато гледат толкова различно на нещата! Но въпреки това времето минаваше весело, и Бенито, едновременно и търпелив, и нетърпелив, възвърна изцяло някогашното си добро настроение.
Скоро жангадата се запровира между безкрайни плантации от тъмнозелени какаови дървета. На техния фон изпъкваха жълтата трева и червените керемиди на колибите по двата бряга, от Обидуш до градчето Монти-Алегри.
После се разкри устието на Рио Тромбеташ, която плискаше с черните си води къщите на Обидуш истински малък град и дори крепост, с красиви сгради по широките улици, важно хранилище на реколтата от какаовите дървета, на не повече от сто и осемдесет големи мили от Белен.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу