Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

— Спрете! Спрете!

Съдията Жарикес се втурна през тълпата, която му стори път, и за миг се озова пред затвора. Точно в този момент оттам излизаше осъденият, а жена му и децата му се бяха вкопчили в него със силата на отчаянието.

Когато стигна до Жоам Дакоста, той вече нямаше сили да говори, само размахваше в ръка документа, ала най-после от устата му се изтръгна една дума:

— Невинен! Невинен!

При появяването на съдията цялото печално шествие се спря. Мощно ехо повтори няколкократно след него този възглас, който се изтръгна от гърдите на всички:

— Невинен! Невинен!

После се възцари пълна тишина. Никой не искаше да пропусне нито една от думите, които щяха да се произнесат.

Съдията Жарикес седна на някаква каменна скамейка И там, заобиколен от Миня, Бенито, Маноел и Фрагозо, докато Жоам Дакоста притискаше Якита до сърцето си, се залови най-напред да разчете с помощта на числото последния абзац на документа. Като заменяше чрез този шифър криптографните букви с истинските, думите постепенно се оформяха ясно, а той ги разделяше, слагаше препинателни знаци и ги произнасяше гласно.

И ето какво прочете сред дълбоката тишина:

Le veritable auteur du vol des diamants et de

43 251343251 343251 34 325 134 32513432 51 34

Ph yjslyddqf dzxgas gz zqq ehx gkfndrxu ju gi

l’assassinat des soldats qui escortaient le convoi,

32513432513 432 5134325 134 32513432513 43 251343

ocytdxvksbx hhu ypohdvy rym huhpuydkjox ph etozsl

commis dans la nuit du vingt-deux janvier mil huit

251343 2513 43 2513 43 251343251 3432513 432 5134

etnpmv ffov pd pajx hy ynojyggay meqynfu qln mvly

cent vingt-six, n’est donc pas Joam Dacosta, injustement

3251 34325134 3251 3432 513 4325 1343251 34325134325

fgsu zmqiztlb qgyu gsqe ubv nrcr edgruzb lrmxyuhqhpz

condamne a mort; c’est moi, le misérable employe de

13432513 4 3251 3432 513 43 251343251 3432513 43

drrgcroh e pqxu fivv rpl ph onthvddqf hqsntzh hh

l’administration du district diamantin; oui, moi seul,

251343251343251 34 32513432 513432513 432 513 4325

nfepmqkyuuexto gz gkyuumfv ijdqdpzjq syk rpl xhxq

qui signe de mon vrai nom, Ortega.

134 32513 43 251 3432 513 432513

rym vkloh hh oto zvdk spp suvjhd. 44 44 Истинският виновник за кражбата на диамантите и убийството на войниците от охраната, извършени през нощта на двадесет и втори-февруари хиляда осемстотин двадесет и шеста година, не е Жоам Дакоста, несправедливо осъден на смърт, а аз, нещастният служител в администрацията на диамантената област; да, единствен аз, за което се подписвам с истинското си име, Ортега. — Б.пр.

Едва завърши това четене, и във въздуха закънтяха нескончаеми „ура“.

И наистина какво по-убедително от този последен абзац, който резюмираше целия документ, потвърждаваше напълно невинността на икитоския фермер и изтръгваше от бесилката тази жертва на чудовищна съдебна грешка!

Жоам Дакоста, заобиколен от жена си, децата си, приятелите си, не свършваше да стиска протегнатите му ръце. Колкото и силен да беше по характер, настъпи реакция — от очите му бликнаха радостни сълзи и същевременно сърцето му отправяш благодарност към провидението, което сякаш по чудо го бе спасило точно когато щеше да изтърпи последното изкупление, благодарност към бога, който не бе допуснал да се извърши това най-грозно престъпление — смъртта на невинен!

Да, оправдаването на Жоам Дакоста вече не подлежеше на съмнение! Истинският виновник за престъплението в Тижуко сам бе признал злодеянието си и разкрил всички обстоятелства, при които го бе извършил! А съдията Жарикес с помощта на числото бе дешифрирал целия текст на криптограмата. И тъй, ето какво признаваше Ортега. Този негодник работил заедно с Жоам Дакоста като служител в управлението на диамантените мини в Тижуко. Именно той бил младият чиновник, определен да придружава конвоя до Рио де Жанейро. И без да се гнуси от отвратителната мисъл да се обогати чрез убийство и кражба, съобщил на контрабандистите точния ден, в който конвоят трябвало да потегли от Тижуко.

При нападението на злосторниците, които причаквали конвоя край Вила-Рика, той се преструвал, че се брани заедно с войниците от охраната; после се тръшнал между убитите и бил отнесен от съучастниците си; затова единственият войник, оцелял от това клане, твърдял, че Ортега е загинал в боя.

Но обирът не принесъл полза на престъпника: скоро след това и той на свой ред бил ограбен от тия, които му помогнали да извърши престъплението.

Останал без средства, в невъзможност да се върне вече в Тижуко, Ортега избягал в северните провинции на Бразилия, към областите по Горна Амазонка, където действували отрядите на „capitaes do mato“. Трябвало да се живее. Ортега постъпил на служба в един от тези ползуващи се с не твърде добра слава отряди. Там не го питали нито кой е, нито откъде иде. Така Ортега станал горски стражар и дълги години упражнявал професията „ловец на хора“.