Жул Верн: Леденият сфинкс

Осем дни плавахме, без да се отклоним нито на запад, нито на изток, и най-после, на 21-ви март изгубихме съвсем от очи Халбран Ленд.

Макар че тази част на океана беше още свободна от ледени прегради, айсбергите в нея изобилстваха и ние се провирахме между тях с огромен труд поради честите мъгли и отсъствието на слънчева светлина.

Повърхността на морето започна да се покрива с ледена кора и ние не веднъж трябваше да я пробиваме. Термометърът показваше 15° под нулата. Силно страдахме от студа и бурите, които постоянно връхлитаха нашата лодка.

Провизии имахме много: месните консерви, сухарите и двете непипнати бъчви с джин щяха да ни стигнат за още няколко дни. А прясна вода си набавяхме като разтопявахме лед.

В продължение на шест дни „Паракута“ се движеше в проходи между ледени стени, чиито гребени се издигаха над повърхността на морето на 250–280 метра височина. Нито на изток, нито на запад виждахме края на леденото поле, и ако нашата лодка не беше намерила свободен проход, нямаше да можем да излезем от ледовете.

За щастие ние намерихме такъв проход и с помощта на Лен и Уилям Гай, лейтенанта и боцмана, на които дължим вечна благодарност, излязохме в южната част на Тихия океан, излязохме… но в какво състояние беше нашата лодка! По време на дългото пътуване пред ледовете тя силно пострада: смолата на някои места беше повредена и по шевовете се появиха дупки. Ние трябваше през цялото време да изгребваме водата, а същевременно час по час вълните ни заливаха и отгоре.

Добре поне, че вятърът не беше много силен и морето беше по-спокойно, отколкото можеше да се очаква, иначе нашата гибел би била неминуема.

Ние не срещнахме нито един кораб в непосредствена близост до ледовете, нито една китоловна лодка. Впрочем в началото на април китоловците винаги напускат тези места и ние бяхме закъснели с няколко седмици…

Близо три хиляди километра ни деляха от най-близката земя, а зимата продължаваше вече цял месец.

Даже Хърлихърли започна да се съмнява в покровителството на съдбата, за което досега ни говореше…

На 6-и април свърши последната ни храна. Вятърът ставаше по-силен и всеки миг някоя грамадна вълна заплашваше да залее лодката.

— Кораб! — изведнъж се провикна боцманът.

Това беше „Тасмания“, тримачтов американски кораб от Чарлстоун, на който ни приеха сърдечно и приятелски.

Нашето последно пътуване завърши бързо и благополучно. След 15 дни „Тасмания“ хвърли котва в Мелбърн и там на оцелелите членове от нашия екипаж бе дадена напълно заслужена от тях премия.

Така се свърши пълната с приключения необикновена експедиция, която струваше, за жалост, толкова много жертви!

Артър Пим, героят, прославен от Едгар По, показа пътя… Нека други последват нашия пример и се опитат да изтръгнат от ледения сфинкс всички тайни на тази тайнствена Антарктида!

© 1897 Жул Верн

© 1992 Севдалина Банова, превод от френски

Jules Verne

Les sphinx des glaces, 1897

Сканиране: Светослав Иванов, 2008

Разпознаване и редакция: BHorse, 2008

Издание:

Жул Верн. Леденият сфинкс

Първо издание

ISBN 954–8004–28–3

Превод: Севдалина Банова, 1992

Художник на корицата Димитър Стоянов

Редактор: Захари Омайников

Издава: „Абагар холдинг“ ООД

Печат: ДФ „Абагар“, В. Търново

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9514]

Последна редакция: 2008-11-19 14:30:00

1 морска миля е равна на 1852 м.

Морският възел е равен на 1,852 км.ч.