Жул Верн - Леденият сфинкс

Континент ли е това или остров — ето какво искахме да си изясним. Но каквото и да беше, с увереност можехме да кажем, че тази земя е безплодна и не само необитаема, но даже непригодна за живота на човешки същества.

Капитан Лен Гай през този ден ни предложи да дадем някакво название на тази страна, където ни донесе айсбергът. Ние с общо съгласие я нарекохме „Халбран“ в памет на нашия кораб. Същевременно, за да запомним по-добре отделните пунктове, кръстихме с името „Джейн Гай“ пролива, който разделяше двете части на полярния континент.

Когато свършихме с изследването на околностите и с устройването на зимовището ни, се заловихме с лов на пингвини, от които скалите просто гъмжаха, а също убихме и няколко земноводни, излезли на брега за почивка. Потребността от прясно месо все пак се чувствуваше. Сготвеното от Ендикот тюленово и моржово месо ни се видя напълно сносно. Освен това моржовата и тюленовата мас можеха в краен случай да заместят каменните въглища, понеже всъщност те са прекрасен горивен материал.

Тъй неусетно и същевременно еднообразно минаваха ден след ден. Очевидно нямаше основание да се очаква, че скоро ще настъпят някакви промени, когато изведнъж на 17-и февруари стана едно непредвидено събитие, но предначертано от Провидението, бих казал аз, а също и тези, които вярват, че Провидението непрестанно се грижи за нас.

Това се случи в 8 часа сутринта. Времето беше тихо, небето чисто, термометърът показваше нула.

Ние всички, с изключение на боцмана, се намирахме в пещерата и се готвехме да закусваме, когато изведнъж чухме да ни викат отвън.

Не можеше да ни вика друг освен Хърлихърли, а понеже викът се повтори, ние тичешком излязохме от пещерата.

— Елате, елате по-бързо! — извика боцманът, като ни видя.

Самият той в това време стоеше на една скала и показваше с ръка към морето.

— Какво има там? — попита капитан Лен Гай.

— Лодка.

— Лодка? — извиках аз.

— Дали не се връща нашата лодка? — попита Лен Гай.

— Не… не е тя! — отговори Джим Уест.

И наистина, някаква лодка, по конструкция и размери никак не приличаща на откраднатата лодка от нашия бриг, бавно плаваше без лопати и гребци, носена от вятъра.

Можеше да се помисли, че беше оставена на произвола на съдбата…

На всички ни дойде една и съща мисъл — да завладеем на всяка цена тази лодка, с която по-късно може би щяхме да успеем да се махнем оттук… Но как да стигнем да нея, как да я докараме до нас?

Лодката беше на по-малко от миля и половина от брега и след по-малко от двадесет минути тя щеше да пресече пътя на малка ледена планина, да я задмине, понеже на това място нямаше водовъртеж, който би могъл да я задържи, а след още двадесет минути съвсем щеше да се скрие от погледа.

И ето ние стояхме и гледахме лодката, която продължаваше да плава по течението, без да приближава към брега, а и видимо течението сякаш я отнасяше по-далеч от нас.

Изведнъж се чу плясък, като че ли в морето падна някакво тяло.

Той бе свалил дрехите си и се бе хвърлил във водата от върха на скалата, а когато ние го видяхме, той беше вече на 15 метра от брега и плуваше към лодката.

Ние го приветствахме с гръмко „ура“.

Метисът се обърна назад, а след това на тласъци, с поразителна бързина се устреми напред. Никога в живота си не бях виждал нещо подобно, това не беше човек, а риба, попаднала от сушата в своята родна стихия.

Щеше ли да успее Дърк Питърз да достигне лодката преди течението да я отнесе към североизток?

И после, дори да я достигнеше, щеше ли да може без кормило и без гребла да я докара до брега, от който тя постоянно се отдалечаваше, следвайки същия път, по който минаваха край нас повечето айсберги.

След като извикахме „ура“ ние неподвижно стояхме на брега и следяхме с очи всяко движение на метиса… Няма нужда да казвам колко бяхме развълнувани всички, как трепетно биеше сърцето на всеки от нас. Само боцманът остана верен на себе си и от време на време се провикваше:

— Смело… Дърк… Работи!

За няколко минути метисът преплува неколкостотин метра, пресичайки пътя на лодката. Главата му се виждаше като черна точка на повърхността на дългите вълни. Досега не се забелязваше у него никакъв признак на умора. Ръцете и краката му ритмично разсичаха водата, и той продължаваше да плува все така бързо, работейки със своите четири двигателя.

Да, сега ние вече не се съмнявахме, че Дърк Питърз ще стигне лодката. Бояхме се само да не би течението да отнесе и него заедно с лодката, ако не намереше сили да я довлече със себе си, плувайки по същия начин обратно.