Жул Верн: Леденият сфинкс

Както в левия хълм, така и в десния имало лабиринти, и пълзейки по тези тесни и тъмни подземия Уилям Гай, Петерсън и моряците достигнали най-после такова място, където прониквали и светлина, и въздух.

От това ново убежище те видели нападението върху „Джейн Гай“ от около 60 пироги, отчаяната защита на моряците, които останали на кораба, видели как топовете бълвали гюлета и картеч, как след това диваците се изкачили на палубата и подпалили брига, който се пръснал във въздуха поради взривяване на барутния склад.

Ту-уит и тсалалците били отначало много изплашени от страшното действие на взрива, но когато първите минути на страха минали, настъпило разочарование от излъганите надежди. Техните грабителски инстинкти не могли да бъдат удовлетворени, понеже от кораба и от товара му нищо не останало, и само отломки плували тук-там по водата. А понеже те били убедени, че целият екипаж е загинал при срутването на хълма, дори на ум не им дошло да прегледат мястото на катастрофата.

Благодарение на това обстоятелство Артър Пим и Дърк Питърз, от една страна, и Уилям Гай и шестимата му другари, от друга, могли без страх от преследване да живеят в лабиринтите на Клок-клок, където се хранели с месо от птици, които лесно се хващали просто с ръце, и с лешници, които растели по склоновете на хълма. Огън добивали чрез триене на две парчета дърво.

Най-после след седемдневен престой в подземието Артър Пим и метисът успели, както знаем, да излязат от скривалището си, да се спуснат към брега, да завладеят една лодка и след това да избягат от остров Тсалал. Но за Уилям Гай и другарите му такъв случай се представил чак след много години.

След три седмици капитанът на „Джейн Гай“ и неговите другари, които все още се криели в лабиринта, с ужас започнали да забелязват, че не е далеч вече моментът, когато няма да остане ни следа от тези птици, месото на които било главната им храна. Те нямало защо да се боят от жажда, понеже в дола, където се криели, имало малък извор, който им осигурявал прясна, прозрачна вода, но те рискували да умрат от глад, ако положението им не се променяло към по-добро.

Веднъж — това било на 22-ри февруари — рано сутринта Уилям Гай и Петерсън стояли пред пещерата, която гледала към полето, обсъждали положението си и напразно търсели някакъв изход от него. Те не могли да измислят отде и как да намерят храна за седем души, които стигнали дотам, че трябвало да се хранят изключително с лешници, а тази мъчносмилаема храна им причинявала жестоки стомашни страдания. Наистина от своето убежище те виждали дебели костенурки, които пълзели по брега, но разбира се, не се решавали да хванат нито една от тях, понеже туземците на цели тълпи скитали по брега, като издавали по време на своята работа своя вечен вик: „текели-ли…“

Изведнъж сред цялата тази тълпа диваци настъпило необикновено вълнение. Мъже, жени и деца се разпръснали на всички страни. Няколко диваци дори се хвърлили в своите лодки, сякаш ги застрашавала опасност…

Какво се е случило?

Уилям Гай и другарите му скоро научили причината за тази суматоха. На брега се появило някакво четирикрако животно, хвърлило се върху тълпата островитяни и започнало с настървение да ги хапе, при това животното с пресипнал лай, приличен по-скоро на вой, яростно се хвърляло върху своите жертви и се мъчело да ги хване за гърлото.

А същевременно страшното животно не било голямо и те лесно могли да го убият със стрели или с камъни. Но защо в такъв случай тези многобройни диваци бягали, и не смеели да се защитават срещу нападението му?

Това животно било покрито с бяла козина и англичаните сметнали, че именно този цвят изплашил диваците, които бягали по брега като стадо уплашени овце, с викове „текели-ли“, „анаму-му“ и „лама-лама“.

Колко се учудили Уилям Гай и неговите спътници, когато разбрали, че това животно, което толкова много изплашило туземците, бил Тигър, кучето на Артър Пим.

Бедният Тигър поради мъчителната жажда веднъж вече преживял припадъци от бяс в трюма на „Гремпъс“… А сега, може би по същата причина, той съвсем побеснял… Да, побеснял и се хвърлял върху всички, които му попаднели насреща…

Повечето тсалалци търсели спасение в бягството, следвайки примера на своя вожд Ту-уит и старейшините на Клок-клок. В пристъп на безумен страх те всички напуснали острова, за да не се върнат вече никога!

Тигър успял все пак да ухапе мнозина и скоро сред населението се явили случаи на заболяване от бяс. Тогава настъпил такъв ужас, който не можел да се опише с никакви думи: заболелите от бяс диваци се хвърляли върху своите още незаразени другари и започвали да ги хапят, разпространявайки заразата, а заедно с нея и смъртта. Костите, които намерихме близо до Клок-клок били кости на диваците, които умрели от бяс, и цели единадесет години лежали на това място!