Жул Верн - Леденият сфинкс

Така продължи чак до сутринта и ние не знаехме как да си обясним това странно явление. Най-после към 10 часа мъглата започна да става по-рядка в долните слоеве и пак се показа западният бряг — непрекъсната верига от скали, край които бързо се плъзгаше по водата „Паракута“.

По-нататък, на малко повече от четвърт миля разстояние се очертаваше тъмна маса, която се издигаше на 100 метра над брега и имаше обиколка от 400 до 600 метра. Въпреки своята донякъде странна форма, тази грамада в общи черти много приличаше на огромен сфинкс, с повдигнати гърди и протегнати лапи. Той сякаш беше приседнал на задните си крака в позата на онова крилато чудовище, което стояло някога на пътя за Тива.

Но с това не свърши нашето изумление и нови още по-странни явления не само привлякоха вниманието ни, но даже ни накараха да потреперим от страх!

Аз вече казах, че ние с учудване забелязахме, че бързината на движението на „Паракута“ постепенно се увеличаваше и най-после тя се понесе като стрела. Изведнъж желязната котва от „Халбран“, която се намираше на носа на лодката, се откачи от мястото си, като че ли я привличаше някаква непреодолима сила и въжето, с което тя беше привързана, се обтегна до такава степен, че беше готово да се скъса.

— Какво е това? — извика Уилям Гай.

— Режи въжето, боцман, режи по-скоро — заповяда Джим Уест, — или ще се разбием в скалите!

Хърлихърли се хвърли към носа на „Паракута“, за да пререже въжето, но ножът, който държеше в дясната си ръка, изскочи от ръцете му, въжето се скъса и котвата като снаряд полетя към чудната скала.

След това всички железни предмети, които се намираха в лодката: кухненски съдове, оръжие, печката на Ендикот, дори ножовете — полетяха пак нататък а скоро и самата лодка, все така устремно налетя върху брега!…

Но какво означаваше това? Нима ние щяхме да видим всичко това, което аз приписвах на болното въображение на Артър Пим? Не, това бяха напълно естествени физически явления, само че ние ги виждахме за първи път!

Впрочем, ние нямахме време да разсъждаваме върху товари щом излязохме на брега, веднага обърнахме внимание на една доста голяма лодка, изхвърлена от вълните на пясъка.

— Лодката от „Халбран“! — извика Хърлихърли.

Това наистина беше лодката, която Гирн открадна. Тя лежеше на брега в ужасно състояние: обшивката се беше разтворила, дъските се бяха пръснали… С една дума, някаква безформена развалина, която се получава, когато една лодка бъде разбита от буря на някоя скала!

При прегледа на лодката преди всичко ни направи впечатление, че всички железни части от нея бяха изчезнали… Да, всички!

Но на какво се дължеше това?

Силният вик на Джим Уест ни накара да се отдалечим от лодката и да отидем при него.

На земята, по-надясно от лодката, лежаха три трупа: На Гирн, Мартин Холт и на един от фолклендците… От 13-те души, тръгнали заедно с китоловеца, ние намерихме само трима, смъртта на които навярно бе настъпила преди няколко дни. Какво бе станало с останалите десет бегълци? Може би вълните бяха отнесли труповете в морето?

Започнахме да търсим по брега, в дъното на заливчето, между скалите… Нищо не намерихме: нито следи от престояване на брега, нито дори от слизане на него.

— Навярно — каза Уилям Гай, — лодката им се е ударила в някой от плаващите айсберги. Повечето от другарите на Гирн са се удавили, а тези три трупа вълните за изхвърлили на брега…

— Но как да обясним тогава състоянието на лодката? — попита боцманът.

— И особено странно е — добави Джим Уест, — че всички метални части са изчезнали някъде!

— Да — забелязах аз, — като че ли желязото нарочно е извадено от някого…

Оставихме „Паракута“ на двама души да я пазят и тръгнахме навътре в сушата да потърсим няма ли там нещо интересно.

Ние се приближавахме към скалата, която все по-ясно се очертаваше в мъглата. Формата й действително напомняше сфинкс, с пепеляв цвят, сякаш веществото, от което се състоеше тази маса, се беше окислило под влияние на промените в полярния климат.

И изведнъж ми дойде на ум едно предположение, което обясняваше всички наблюдавани от нас странни явления.

— О — извиках аз, — това трябва да е магнит! Магнит с огромна притегателна сила!

Ако беше така, то напълно разбираема ставаше и катастрофата, която се бе случила с Гирн и другарите му. Скалата пред нас не беше нищо друго, освен колосален магнит. Неговата ужасна сила беше изтръгнала от лодката на „Халбран“ всички железни части… Тя накара за изскочат от „Паракута“ всички оръжия, ножове и съдове. Нашата лодка щеше да я стигне същата участ, ако и тя беше обкована с железни гвоздеи и обръчи…