И тъй, трябваше да се предположи съществуването на магнит с грамадна сила, в чиято зона на притегляне бяхме попаднали. Пред очите ни ставаше едно явление, което досега се е срещало само в приказките. Накратко, ето обяснението на наблюдаваното от нас явление, така както го разбирам аз: около полюсите, благодарение на мъглите и облаците, има винаги много електричество, което се проявява между другото в полярните сияния. Напълно допустимо е, желязната маса, близо до пояса, под влиянието на това електричество да придобие магнитни свойства. Скалата, която имаше форма на сфинкс и се намираше пред нас, очевидно беше именно желязна маса, която чрез индукция бе станала извънредно силен магнит. Такова беше обяснението, което ми дойде на ум тогава, и когато го съобщих на своите спътници, всички го намериха доста правдоподобно.
— Аз предполагам, че ние можем без никакъв риск да се приближим към тази скала — каза капитан Лен Гай.
— Навярно — отговорих аз.
Дърк Питърз тичаше пред нас и ние едва успявахме да го следваме. Чудовището растеше, колкото повече се приближавахме. Не мога да опиша впечатлението, което правеше тази действително напомняща сфинкс фигура, която се издигаше самотна сред неизгледна равнина… Когато стигнахме до подножието на скалата, ние намерихме там разни железни предмети, притеглени от магнита. Оръжие, готварски принадлежности, котвата на „Паракута“ бяха прилепнали към скалата. Тук намерихме и всички железни части от лодката на „Халбран“, от обковката на кормилото и гвоздеите.
Магнитът държеше всички тези предмети с такава сила, че беше невъзможно да бъдат откъснати. Хърлихърли се опита да си вземе ножа, но не успя и завика към чудовището, като сви юмрук:
— Ах, ти, крадец такъв!
Освен предметите от „Паракута“ и лодката на „Халбран“, ние не намерихме нищо друго, което всъщност беше напълно разбираемо, понеже никога в тези ширини не бе идвал кораб. Джим Уест ни напомни, че би било неблагоразумно да оставаме по-дълго на Земята на сфинкса, както кръстихме този пункт. Ние не трябваше да губим време, и забавянето с няколко дни можеше да стане причина да зимуваме около ледената стена.
Капитанът заповяда да се върнем в лодката, когато изведнъж чухме гласа на Дърк Питърз, който повтаряше една и съща дума:
— Гледайте, гледайте, гледайте!
Като обиколихме чудовището отдясно, ние видяхме Дърк Питърз, който стоеше на колене, с ръце, прострени към един труп, или по-право скелет, покрит с кожа, която студът бе запазил съвсем неразложена. Главата на трупа беше наведена надолу, лицето бе обрасло с дълга бяла брада, стигаща до пояса, на ръцете и краката имаше огромни нокти… Тялото изглеждаше притиснато към скалата на четири метра над земята. Как ли се държеше? Когато се вгледахме по-внимателно, забелязахме, че зад гърба на трупа беше привързана пушка, наполовина разядена от ръжда… За тази именно пушка огромният гигант държеше трупа във въздуха.
— Пим… Моят беден Пим!… — повтаряше Дърк Питърз със сърцераздирателен глас.
Метисът се опита да стане, за да се приближи до трупа, за да целуне останките на своя нещастен приятел Пим… Коленете му се подгъваха… Ридание задави гърлото му, сърцето му спря и той падна по гръб…
Очевидно беше, че след като метисът паднал във водата, лодката на Артър Пим бе стигнала до тази земя… Както и ние, след преминаването на Южния полюс, лодката беше попаднала в ракурса на притеглянето на магнита… Преди да успее да свали от себе си пушката, Артър Пим бил изхвърлен от лодката и магнитът го притеглил към себе си. Тук той намерил своята смърт…
Ние погребахме верния метис в Земята на сфинкса, близо до останките на Артър Гордън Пим, странните приключения на когото са намерили във великия американски писател не по-малко странен повествовател.
Същия следобед „Паракута“ напусна Земята на сфинкса.
За края на нашето пътешествие ще разкажа с няколко думи. То стана не без големи лишения, опасности и безпокойства, но завърши с нашето спасение, и всичко, което пиша сега, е съставено по записките ми, които аз лично донесох от пътешествието си и които не стана нужда да пъхам в бутилка и да предавам на вълните на океана.
Няколко дни след отплаването ни от Земята на сфинкса слънцето се скри за цяла зима зад хоризонта…
„Паракута“ продължаваше своето монотонно плаване сред полумрака на полярната нощ. Наистина, често се случваха великолепни полярни сияния, но тези сияния не можеха да заменят слънцето, което досега ден и нощ осветяваше окръжаващото ни море. Дългата полярна нощ не можеше да не повлияе потискащо на всички ни. От всички пасажери на „Паракута“ само боцманът и Ендикот запазиха обичайното си добро настроение и като че ли не обръщаха внимание на опасностите на пътуването.
Читать дальше