Жул Верн - Леденият сфинкс

Направеното този ден наблюдение даде 79° ширина и 118° дължина. На „Паракута“ й оставаше да измине 12°, за да стигне до полярния кръг.

Протокът Джейн Гай започна значително да се стеснява и достигаше вече само до 18–20 мили. Благодарение на това земята от двете страни се виждаше ясно.

— Е, е! — забеляза боцманът. — Надявам се, че ще остане поне достатъчно място, за да мине нашата ладийка! Ами ако изведнъж този проход завърши в задънена улица?

— От това няма защо да се боим — отговори капитан Лен Гай. — Щом течението отива в тази посока, значи то намира изход на север, и според мен не ни остава нищо друго, освен да вървим по течението.

Това беше съвсем очевидно. „Паракута“ не можеше да има по-бърз пътеводител от течението. Ако то беше насрещно, ние не бихме могли да се движим, освен при най-силен попътен вятър.

Нашето плаване продължи около десет дни. Плитката лодка, построена от диваците, отлично се държеше в откритото море. Двамата капитана и Джим Уест не се съмняваха вече в това, че тя е построена доста здраво, макар че, повтарям, за построяването й да не бе употребено ни едно парче желязо. Ние дори нито веднъж не бяхме принудени да поправяме насмоляването, понеже дървесната смола се държеше отлично и не пропускаше вода. Трябва да си призная, че и времето беше прекрасно, и гладката повърхност на морето едва се гънеше в леки бръчки.

Ново наблюдение бе направено на 10-и март, и макар дължината да си оставаше същата, ширината беше вече 76°.

Тъй че „Паракута“ бе изминала около 1100 мили от напускането на Халбран Ленд, и понеже това разстояние бяхме изминали за 20 дена, значи се бяхме движили със средна скорост около 55 мили в денонощие.

Ако ни се удадеше да продължим със същата скорост и през следващите три седмици, то възможно беше да намерим проходите свободни и може би щяхме да срещнем и китоловни кораби, които много по-късно напускат местата за лов.

Досега ние виждахме още слънцето над хоризонта, но близо беше времето, когато Антарктида щеше да се обвие в мрака на полярната нощ.

Все пак веднъж ни се случи да наблюдаваме едно от онези редки явления, толкова подробно описани в дневника на Артър Пим. В продължение на три или четири часа, върховете на пръстите, космите на главите и брадите ни изпускаха къси искри с необикновен пукот. Това беше електрическа буря със сняг, който падаше на големи редки парцали, допирът с които даваше именно лъчистите искри. В това време неведнъж ни се струваше, че вълните ще залеят „Паракута“ и тя ще потъне; водата в морето просто вреше и капки пяна се издигаха на страшна височина. За щастие тази буря беше кратка и ние останахме здрави и читави.

А приближаването на зимата все по-силно се чувстваше. Непрестанни мъгли стесняваха хоризонта до невъзможност, и дори с далекоглед не можеше да се види нищо по-далеч от неколкостотин метра. Това обстоятелство беше не само неприятно, но и много опасно и ние трябваше, както се казва, да гледаме с четири очи, за да избегнем сблъскването с плаващи ледове, които, за наше щастие, се движеха много по-бавно от „Паракута“. Трябва да отбележа още, че южната страна на небето често се осветяваше от широки светли ивици по време на полярните сияния.

Температурата се понижахте доста чувствително и най-после спадна до 5° под нулата.

Най-после, след две денонощия, мъглата се разсея и се показа безоблачно небе. Капитан Лен Гай и брат му решиха да се възползват от този случай и колкото е възможно по-точно да определят ширината и дължината на мястото, където се намирахме в това време. Но понеже слънцето едва се вдигаше над хоризонта, то самата операция беше извънредно трудна. Въпреки това те все пак успяха да измерят височината на слънцето и изчисленията дадоха следните резултати: 75°17′ южна ширина, 118° източна дължина.

И тъй, през този ден, 12-и март, „Паракута“ се намираше само на 700 мили от областите на антарктическия пояс.

От този пункт нататък, проливът, който силно се стесняваше към 77-ия паралел, отново започна да се разширява на север. Даже с далекогледи не можеше да се види суша на изток. За нас това беше много печално откритие, понеже течението, поради отдалечеността от двата бряга щеше да стане значително по-бавно, а още по-нататък съвсем нямаше да се чувствува.

През нощта между 12-и и 13-и март след затишието се вдигна доста дълготрайна мъгла. Нова беда за нас, понеже мъглата увеличаваше опасността да се сблъскаме с плаващи ледове, макар че самото появяване на мъглите не беше нещо необикновено за тези места. Нашето опасение, че с разширяването на пролива ще се намали бързината на течението, а следователно и скоростта на движението на лодката, не се потвърди, напротив, лодката сега тръгна още по-бързо — ясно видяхме, че върви много по-бързо от течението.