Жул Верн: Леденият сфинкс

Ето истинската причина, поради която населението на Клок-клок напуснало преди единадесет години остров Тсалал и избягало да търси щастието си на съседните острови на архипелага.

Но как са живели след това през тези дълги години седемте души, които единствени оцелели от целия отряд?

Общо взето живели много по-добре, отколкото могли да се надяват. Те нямало защо да се боят от гладна смърт, защото освен оставените от диваците домашни животни, островът бил богат още с естествените продукти на доста плодородната почва. Само нямало никаква възможност да напуснат остров Тсалал.

Веднъж един от седмината не се върнал в обичайното време в пещерата. Разтревожените му другари отишли да го търсят, но напразно. По всяка вероятност с него се случило някакво нещастие — не било изключено да се бил удавил. С една дума, той не се върнал… и не би могъл да се върне! Това бил Петерсън, лейтенант на „Джейн Гай“, верен другар на Уилям Гай. Излишно е да се казва, колко огорчени били всички от внезапното изчезване на един от другарите им, един от най-добрите!

След това първо нещастие последвали и други. От седемте души, които се спасили след гибелта на „Джейн Гай“, останали само шестима, а не след дълго останали само четирима.

След изчезването на Петерсън били минали само пет месеца, когато изведнъж, в средата на октомври, земетресението преобърнало надолу с главата всичко, на остров Тсалал и в същото време почти напълно унищожило югозападната група острови.

След-два дена към брега, на неколкостотин метра от пещерата, течението довлякло лодка, която била отнесена в морето от западния архипелаг.

Нашите заточеници решили да натоварят тази лодка с толкова провизии, колкото би могла да побере, и след това да напуснат острова, който станал необитаем.

В продължение на два месеца и половина нещастниците плавали по открито море.

Когато провизиите започнали да намаляват, Уилям Гай и другарите му изпаднали в крайно изтощение и двама от тях, Фобс и Лекстън, загинали…

Останалите продължили пътуването още няколко дни; храната съвсем свършила и няколко дни те не били яли нищо. В това време лодката, на чието дъно те лежали неподвижно, се показала пред Халбран Ленд.

И сега двамата братя най-после бяха заедно в пещерата, на този изгубен сред океана бряг.

След два дена на това място на антарктическия бряг не остана вече нито един човек.

На 21-ви февруари, в шест часа сутринта лодката, в която седяха 13 души, напусна малкото пристанище и се отдалечи от Халбран Ленд.

Нашата лодка беше една от онези лодки с гребла, с които са си служили туземците на Тсалалския архипелаг за съобщение между островите. Тя беше дълга 15 метра и широка 2 метра, със силно издигнат нагоре нос и задна част, което й придаваше известна устойчивост във водата.

Тук смятам за необходимо да спомена, че при построяването на тази лодка не е било употребено нито едно парче желязо — нито гвоздеи, нито винтове, понеже туземците не са имали ни най-малко понятие за този метал.

Това е подробното описание на тази странна лодка, която ние нарекохме „Паракута“ — в чест на една риба, която се въдеше в тези места и която бе грубо изрисувана на кормилната дъска.

„Паракута“ беше натоварена точно толкова, колкото беше необходимо, за да не се стесняват пасажерите. Товарът се състоеше от няколко бъчви прясна вода, уиски и джин, сандъци с брашно, сланина, сухи корени и добър запас от чай и кафе. Към това прибавихме и още малка печка и няколко чувала въглища, за да я палим в продължение на няколко седмици.

През първата седмица след нашето тръгване не се случи нищо, което да заслужава особено внимание. Вятърът все тъй продължаваше да духа от юг и водите на пролива Джейн Гай, под влияние на течението, все тъй продължаваха да се стремят на север.

Нашите капитани решиха да се движат колкото е възможно по-близо до брега, на по-малко от половин миля от Халбран Ленд, до тогава, докато насрещен вятър или срещуположно течение не ни накараха да изменим посоката. В случай на някакво нещастие с нашата лодка, бихме могли за няколко минути да достигнем брега.

Щом вятърът утихваше за минута, ние хващахме греблата, и благодарение на това „Паракута“ вървеше с такава скорост, каквато беше необходима за да достигнем Тихия океан през късото време, което оставаше на наше разположение.

Поради това, че 1840 година беше високосна, аз трябваше да нанеса в своите записки и 29-и февруари. И тъй като на тази дата беше рождения ден на Хърлихърли, боцманът пожела да отпразнува юбилея с известна тържественост.