Жул Верн - Леденият сфинкс

— И вие не сте казвал никому?

— Никому!

— Тогава не мога да си представя по какъв начин тази тайна е стигнала до ушите на Гирн…

— Отначало ми минаваше през ума — отговорих аз, — че Дърк Питърз може би се е издал насън и че китоловецът случайно е научил тази тайна. Но след това си припомних следното обстоятелство когато метисът ми описваше кървавата драма на „Гремпъс“ и ми съобщи, че Паркър не бил кой да е, а Нед Холт, той се намираше в моята каюта, на която беше отворено едно странично прозорче… Имам основание да подозирам, че разговорът е бил подслушан от човека, който стоеше на кормилото… и този човек беше не някой друг, а Гирн, който за да слуша по-добре, бе оставил колелото и поради това „Халбран“ едва не се обърна…

— Помня това — каза Джим Уест. — Аз нахоках тогава негодника и го арестувах в трюма.

— И ето, капитане — продължих аз, — от този ден Гирн още повече се сдружи с Мартин Холт, за това ми говори Хърлихърли…

— Съвършено вярно — прекъсна ме боцманът, — понеже Гирн, макар и да мечтаеше да завладее лодката, не умееше да я управлява, и затова се мъчеше да спечели такъв добър учител като Мартин Холт…

— Да, тази е причината — продължих аз, — поради която той е съветвал тъй настойчиво Мартин Холт да разпита метиса за съдбата на брат си, а след това вие вече сами знаете къде и кога той му съобщи ужасната тайна… Мартин Холт просто обезумя, когато научи. Те се възползваха от това и го отмъкнаха… и сега той е с тях!

Всички се съгласиха с мен, че именно така трябва да беше станало. Сега ние имахме пълното основание да се боим, че Дърк Питърз, след като тайната му стана известна, щеше да се намира в такова мрачно настроение, че нямаше да има друг изход, освен да се скрие от очите ни… Щеше ли да се съгласи, ако го намерехме, да се върне пак при нас?

Ние всички заедно излязохме от пещерата и след не повече от час настигнахме метиса.

Щом ни видя, първата му реакция беше да побегне. Най-после Хърлихърли и Френсис успяха да го стигнат и той някак изведнъж се смири и покорно се предаде в ръцете ни. Аз пръв заговорих с него, останалите последваха моя пример. Капитан Лен Гай му протегна ръка. Метисът известно време се колеба дали да я вземе. После, без да произнесе ни дума, тръгна към пещерата. От този ден никой от нас повече не заговори с него за това, което беше станало на „Гремпъс“.

Колкото до раната му, за нея нямаше защо да се безпокоим. Куршумът бе засегнал само мускулите в горната част на лявата ръка, и той го извади оттам, без чужда помощ. За всеки случай ние все пак промихме раната и я превързахме с парче чисто платно; след това той облече своята куртка и още на следния ден се залови за обичайните си занимания, без да чувства очевидно никаква болка в ръката.

Когато се устройвахме в пещерата, ние имахме предвид предстоящото зимуване, а зимата вече се приближаваше и последните няколко дни слънцето една просветваше през мъглата. Температурата спадна до 2° над нулата, и както знаехме, скоро щеше да се понижи още повече. Слънчевите лъчи не грееха както преди, а само осветяваха земята със своите полегати лъчи. Капитан Лен Гай заповяда на всички ни да облечем топли вълнени дрехи, без да чакаме студа да се почувства още по-силно.

А в това време айсбергите и малките ледени буци продължаваха да плават от юг на север във все по-голямо и по-голямо количество.

През следващите дни, 14-и до 17-и февруари, дооправяхме помещенията за нас и припасите.

В същото време ние успяхме да направим няколко екскурзии в околността. Почвата навред беше също такава суха и камениста и по нея не растеше нищо, освен бодлива индийска смокиня, която покриваше почти цялото крайбрежие.

В едно от нашите излизания се отдалечихме на 7–8 километра от пещерата и се приближихме до подножието на доста полегата планина, височината на която достигаше до 1200–1400 метра.

В прехода взеха участие капитанът, лейтенантът, Френсис и аз. Когато се изкачихме на върха на планината, ние можехме да обгърнем с поглед един още по-широк хоризонт. На север и запад пред нас продължаваше същата редица оголени върхове, а когато тези върхове се покриеха със сняг и всички неравности изчезнеха под бялата мека покривка, тогава те трудно щяха да се отличават от айсбергите, замръзнали на едно място в морето.

Оказа се между другото, че ние не се лъжехме като предполагахме, че брегът се простира доста на изток: от своя наблюдателен пункт ясно видяхме с далекогледа даже най-далечните хълмове и планини, озарени от косите лъчи на слънцето, което клонеше към залез.