Айрис Йохансен - Издирването

— Млъкни. Ранен ли си?

— Само няколко порязвания и охлузвания.

— Заслужаваш повече. — Промъкна се в задръстения проход. Монти заскимтя нетърпеливо и се опита да тръгне след нея. — Не, момче, достатъчно е, че го намери. Добро момче. А сега върви да кажеш на Гейлън и Донър.

— Ти върви да съобщиш на Гейлън — обади се Лоугън.

— Тръгвай, Монти!

Кучето я погледна несигурно.

— Тръгвай!

Ритрийвърът се бърна и запълзя обратно през тунела.

Сара заговори по радиото:

— Намерих Лоугън. Мисля, че е добре. Изпратих Монти да ви покаже пътя. — Изключи предавателя и насочи фенерчето към Лоугън. — А сега да видя тези порязвания и охлузвания, които… Лъжец такъв! — Пропълзя по-близо до мястото, където той лежеше. — Счупена ли е?

— Така подозирам.

— Нещо друго?

— Това не ти ли стига?

— Да. — Ръката й трепереше, докато вадеше аптечката и оглеждаше внимателно ръката му. Сряза въжетата, с които бе вързан, и после отвори кутията. — Костта почти е пробила кожата. Но при теб нещата никога не са прости, нали?

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Можеше да бъде идиотската ти глава.

— Хрумна ми. Не очаквах Руджак да постави изненадващ заряд, преди да си тръгне. Мислех си, че сме подсигурили всичко. Бях подменил плановете, преди да ги откраднат, за да направя подземната лаборатория идеалната мишена. Знаех, че ще предпочете да…

— Млъкни и стискай зъби. — Постави шина на ръката му и после я превърза. — Добре, готово.

— Много се… радвам.

— Аз също. — Седеше и го гледаше. — Но ще ти счупя и другата ръка, ако отново се опиташ да скриеш нещо от мен.

— Налагаше се.

— Глупости. Дори да не си знаел за втория заряд, трябваше да взривиш тази тръба, нали? Не можеше да рискуваш да…

— Не можех да го оставя жив. Не и след Кай Чи. Само се надявам да съм го довършил.

— Успял си. Монти го намери, преди да стигнем до тук.

— Слава богу!

— Помислих, че си ти. Сметнах, че си мъртъв. — Легна до него, без да го докосва. — Никога повече не ме плаши така.

— Мисля, че обстоятелствата са необичайни.

— Не ме интересува как го наричаш. Няма да се повтори. Не искам да си ранен, да си счупиш нещо или да умреш.

— Нито пък аз.

— Тогава трябва да се грижиш по-добре за себе си. Не можеш да очакваш с Монти да тичаме след теб всеки път, когато се забъркаш в неприятности.

— Ще го имам предвид.

— Защото ще сме принудени да го направим. Нямаме избор.

— Защо не?

Тя запази моментно мълчание.

— Защото… те обичаме.

— Нима? — вцепени се той.

— Не че го заслужаваш. Но това изглежда няма значение. Обвързани сме.

— Боже мой, какво романтично обяснение. Не съм сигурен дали ти или Монти…

— Аз. Монти е по-разумен. — Навлажни устни. — И не ме интересува колко жени си обичал в миналото. Защото ще бъда най-добрата и последната. Подхождаме си. Можем да имаме страхотен брак. Ще се старая за това и ще те накарам да сториш същото, докато постигнем нещо наистина необикновено.

— Ръката ми ли искаш?

— Не, казвам ти, че трябва да се ожениш за мен, защото няма да намериш друга по-подходяща за теб, а и няма да те пусна да си идеш през следващите стотина години.

— Не е нужно да изтъкваш чак толкова аргументи. — Прочисти гърлото си. — Струва ми се, че аз пръв признах чувствата си. Ще ми се да не бе избрала да ми отговориш в тази дупка в земята.

— Трябваше да го излея.

— Би ли могла поне да ме хванеш за ръка?

— Не, може да те заболи. Нали е счупена.

— Ще го преживея.

Сара посегна и внимателно преплете пръсти с неговите.

— Наистина те обичам, Лоугън — прошепна тя. — Не съм си представяла, че мога да обичам някого така. Надявам се да знаеш, че не е мимолетно увлечение.

— Ще се примиря с това. — Облегна глава на рамото й и тежестта му бе скъпа, стабилна и съвсем на мястото си. — Искам да зная само още нещо. Изключително важно е.

— Какво?

— Обичаш ли ме колкото и кучето си?

Чуха вълчицата да вие веднага щом слязоха от джипа.

— Слава богу! — Ийв бе отворила входната врата на къщата и се взираше гневно в двамата. — Не искам да чувам вълк до края на дните си. Може дори да прекратя абонамента си за „Нешънъл Джиографик“. Изкушавах се да упоя това животно, за да мога да поспя.

— Съжалявам. — Сара изглеждаше смутена. — Ще поема нещата. Къде са Джо и Джейн?

— Излязоха да потичат. Мисля, че искаха да се махнат от Маги.

— Толкова ли е зле?

— Да. — Ийв хвърли поглед към Лоугън. — Този гипс на ръката ти може и да е от полза.