Айрис Йохансен - Издирването

Гейлън замълча за момент.

— Лоугън не искаше да го заловят и да го тикнат в някой затвор. Искаше го мъртъв. Преди допусна грешка, като не го уби. Не можеше да я повтори.

— Значи е поел ролята на стръвта? Ами ако Руджак го е убил, преди да напусне лабораторията?

— Той не смяташе, че намеренията му са такива…

— Ами ако е сбъркал? — Започваше да трепери. — Как може човек да предвиди ходовете на този кучи…

Втора експлозия разтърси земята. Сара се взря в сградата шокирано. Димът се разнасяше и разкриваше, че не само тунелът е взривен.

— Лабораторията ли беше? — прошепна тя.

Гейлън ругаеше. Този отговор бе достатъчно красноречив.

00:55

Пожарникарите гасяха канализационната тръба и я разчистваха от праха и смъртоносните газове. Сара забиваше нокти в дланите си, докато ги гледаше.

— Не трябваше да стане така — каза Гейлън. — Момчетата ми не са небрежни. Не биха пропуснали някой заряд в онази лаборатория.

— Да, но се случи — отвърна глухо тя. — И Лоугън ще е голям късметлия, ако не е затрупан от цял тон развалини. Ако изобщо е жив. Не зная как изобщо някой може да стигне до него. Онзи ъгъл от сградата се срути.

Монти се притисна до краката й и вдигна очи към нея.

Намери?

Тя посегна и го погали по главата.

Намери?

„Да, продължавай да храниш надежда, дори и да си изплашена до смърт. Така че престани да стърчиш тук и да трепериш. Може и да има изход“. Мили боже, надяваше да има наистина.

— Намери! — Тръгна към командния пост на пожарната, а Монти подтичваше след нея.

— Къде отиваш?

— Да си свърша работата.

Господи, колко тъмно беше.

Монти пълзеше напред през отломките в канализационната тръба. Едва го виждаше, но той се придвижваше спокойно. Знаеше къде отива, бе уловил конуса.

Но това не означаваше, че Лоугън е жив.

„Не мисли за това!“ Когато се измъкнеха от тази тръба, щяха да го намерят, и то жив. „Повтаряй си го като мантра“.

„Жив е.

Жив е.

Жив е!“.

Едва дишаше. Провери апарата, който носеше около врата си. Нямаше смъртоносни газове. Сигурно бе заради бетонния прах… и страха.

Проправяше си път напред, заравяйки лакти в отломките.

— Сара, наред ли е всичко? — Беше Донър от командния пост, говорещ по радиото.

Не, не беше. Бе ужасена. Но отвърна:

— Няма проблеми. Има повече въздушни камери, отколкото очаквах. И не съм се натъкнала на слаби места, които да не мога да укрепя.

— Това не значи, че няма да срещнеш такива по-нататък. Не бъди глупава. Трябва да излезеш оттам и да оставиш нас да влезем.

Не можеше да го позволи, след като знаеше, че ще са принудени да вземат предпазни мерки, с които ще загубят ценно време. Времето на Лоугън.

— Няма проблем — повтори тя.

Монти издаде тихо стенание.

Познаваше този звук. О, господи, бе надушил нещо!

И то не беше живо.

— Не мога да говоря повече, Донър. Чувам Монти…

Пълзя, докато видя закованото на място куче.

Стоеше до затиснато от бетонни блокове тяло.

Мъртво.

„Моля те, боже! Нека кучето да е сбъркало“.

Нека Лоугън е запазил искрица живот, за да може тя да го спаси.

Приближи се пълзешком.

Кръв. Пълзеше в кръв.

— Спокойно, момче. Мръдни само мъничко. Трябва да му помогна.

Монти изскимтя и се отмести встрани. Фенерчето й прогони мрака и стомахът й се сви. Кръв. Толкова много кръв!

Локва около главата.

О, господи, не беше Лоугън!

Руджак.

Очите му бяха широко отворени, а бялата му коса, лицето и шията бяха целите в кръв.

Мъртъв.

Не бе Лоугън.

Облекчението бе толкова силно, че я замая.

— Намери, Монти!

Погледна я объркано. После отново тръгна надолу по тръбата.

Пет минути.

Десет минути.

Мрак.

Прах.

Монти излая.

— Лоугън!

Никакъв отговор.

Но виждаше кучето пред себе си, а в лая му личеше някакво нетърпение.

— Лоугън! Отговори ми!

— Сара, какво правиш тук, по дяволите!

Тя замалко не припадна. Трябваше да затвори очи за миг, преди да си върне дар-словото.

— А ти как мислиш? Спасявам те!

— Тогава се махай оттук и кажи на Гейлън да ме изровят.

— Престани да издаваш заповеди. Къде си? Не мога да те видя.

— И аз теб, но те чувам. Зад една от сринатите колони на лабораторията съм.

— Колко от тях се срутиха?

— Две, едната все още се държи.

Сара се придвижи по-близо по посока на гласа му.

— Пътят е блокиран.

— Нали ти казах.

— Но мисля, че мога да се провра отстрани.

— Стой където си.