Айрис Йохансен - Издирването

— Защо си дошъл, по дяволите?

— По същата причина като теб. Исках да подкрепя Ийв, когато се нуждае от приятелите си.

— Ти не беше неин приятел. Беше й любовник и няма смисъл да идваш тук и да се опитваш да я отмъкнеш от Джо. Тя го обича, а ти си минала история, Лоугън.

— Зная, но благодаря, че ми напомни. Явно само кучето ти е чувствително. Не съм дошъл, за да разпалвам старите въглени. Толкова ли е трудно да повярваш, че искам само най-доброто за Ийв?

— Не е нужно да ти вярвам или да се съмнявам в теб. — Ускори крачка. — Както казах, не ме интересува. Няма значение дали ти…

— Сара!

Обърна се и видя Джейн Макгуайър да тича надолу по хълма към тях, а червената й коса блестеше на следобедната светлина. Лицето на десетгодишното момиче бе бледо и напрегнато, когато спря до Сара.

— Здравейте, може ли да повървя с вас?

— Разбира се. Но мислех, че искаш да си с Ийв.

Тя поклати глава.

— Не съм й нужна. Има си Джо. — Гледаше право напред. — Никой от тях не се нуждае от мен точно сега.

Сара виждаше, че възниква проблем.

— Ти си част от семейството й. Винаги ще се нуждае от теб.

— Не и сега. Мястото ми не е тук. Сега е моментът на Бони. — Отмести поглед към Лоугън. — И ти го знаеше. Затова отведе Сара.

Мъжът кимна.

— Поне един човек оценява чувствителността ми. Но Сара е права. Ти си част от семейството.

Джейн присви устни.

— Опитваш се да ме успокоиш. Не ми трябва съжалението ти. Зная, че Джо и Ийв ме обичат, но не съм Бони. Никога няма да съм Бони за тях. Затова не ми разправяй, че искат да съм там, когато се сбогуват с нея. Не виждаш ли колко им е трудно да понесат присъствието ми точно в момента? Искат да мислят само за Бони, но трябва да се опитат да ми внушат уют и обич, защото не желаят да ме наранят.

— Говори с тях — предложи нежно Сара.

— Не. — Джейн отвърна поглед от двамата и повтори: — Сега е моментът на Бони. — Смени темата. — Мога ли да избързам напред и да изведа Монти на разходка?

— Мисля, че това е много добра идея.

Сара се намръщи, обезпокоена, докато гледаше как момичето тича надолу по пътеката към къщата.

— Монти ще тръгне ли с нея? — попита Лоугън.

— Той я обожава — кимна тя. — Във Финикс се опознаха много добре.

— И ти я харесваш. Не е от най-лесните за опознаване деца.

— Може и да е дете, но е по-зряла от повечето възрастни. Така е, като израснеш при осиновители и на улицата. — Прехапа долната си устна. — Права е, нали? Присъствието й тук ще е тежест за Ийв и Джо.

— Вероятно. Изглежда, Джейн има добър инстинкт.

— Внезапно се изпречи срещу лицето й. — За какво си мислиш?

— Не е твоя работа. — Бяха стигнали до верандата.

— Тръгваш ли си?

— Още не. Мислех да поема към летището след вечеря. Полетът ти е в десет, нали?

— Откъде знаеш?

— Ийв ми спомена по телефона. Каза, че са те взели от летището. Може ли да те откарам?

— Джо ще го стори.

— Не е ли по-добре да остане при Ийв? Няма да ти стане нищо, ако си в една кола с мен. Пътуването трае само час.

Нищо нямаше да й стане, но не искаше услуги от него.

Сякаш бе прочел мислите й.

— Не ти правя услуга, Сара. Като се има предвид мнението ти за мен, би трябвало да го знаеш.

Не, можеше да си представи Лоугън да извърши услуга на Ийв, но не и на нея. А и защо ли? Не знаеше по каква причина бе направил опита да прекоси пропастта между тях, но не бе поради съжаление за предишните си дела. Той никога не поглеждаше назад, след като веднъж вземеше решение.

— Ийв се нуждае от Джо в този момент — продължи мъжът. — И двамата го знаем.

— А това жегва ли те, Лоугън?

— Би ли могло да ти дожалее за мен, ако е така?

— Не, по дяволите.

— Така си и мислех. Е, да те откарам ли до летището?

Тя сви рамене.

— Добре. Трябва да тръгна около осем.

Той кимна.

— Ще съм готов. Но не е ли нужно да отидеш по-рано, за да натовариш Монти в багажното отделение?

— Той винаги пътува с мен.

— Мислех, че това е позволено само за дребни животни и кучетата на незрящи.

— Той има специално разрешително от ATF

— А ако нямаше, ти вероятно щеше да настояваш да пътуваш в багажното с него — усмихна се Лоугън.

— Правилно. — Отвори предната врата. — Ще започна да правя сандвичи и кафе. По пътеката идва преподобният Уотсън. Защо не ми помогнеш, като му кажеш нещо очарователно и после да го отпратиш?

— Изненадан съм, че ме смяташ за способен на чаровно държание.

О, никога не го бе изпробвал върху нея, но го бе виждала да въздейства с обаянието си. То бе вероятно едно от най-мощните оръжия в арсенала му.