Айрис Йохансен - Издирването

— Маргарет?

— Здравей, Лоугън, много време мина.

Пръстите му се стегнаха около слушалката.

— Здравей, Руджак.

— Май не си изненадан да ме чуеш.

— Защо да се изненадвам? Знаех, че е само въпрос на време.

— Ти не съзнаваш значението на времето. И аз не го съзнавах, докато не попаднах в онзи ад, където ти ме хвърли. Все едно бях погребан жив. Всеки миг бе като десетилетие. Знаеш ли, че косата ми побеля в онзи затвор? По-млад съм от теб, а изглеждам с двадесет години по-стар.

— Откъде знаеш как изглеждам?

— О, следях те. През изминалите две години те видях веднъж на улицата и няколко пъти по телевизията. Добре я караш. Наистина си голяма клечка.

— Къде е Басет?

— Не искам да говорим за Басет, а за теб… и мен. Отдавна чакам този миг и сега му се наслаждавам.

— А аз не. Говори за Басет или ще затворя.

— Не, няма. Ще останеш на линия колкото пожелая, защото се боиш от онова, което може да му се случи, ако не го направиш. Не си се променил. Все още имаш тази слабост. Радвам се, че не си напълно обръгнал. Така ще ме улесниш.

— Жив ли е Басет?

— За момента. Вярваш ли ми?

— Не, искам да чуя гласа му.

— Не сега. Той е такава малка част от онова между нас. Знаеш ли, че първото нещо, което направих след като се измъкнах от затвора, бе да посетя гроба на Чен Ли?

— Не става дума за Чен Ли, а за Басет.

— За Чен Ли е. Всичко е за нея. Позволи да я погребат в отвратително прост гроб като хиляди други в онова гробище. Как можа да го направиш?

— Бе погребана с тихо достойнство и приличие, както и живя.

— Както я принуждаваше да живее. Тя бе кралица, а ти я принизи.

— Не говори за нея.

— Защо не? Какво още можеш да ми сториш? Внушавам ли ти чувство на вина? Защото си виновен.

— А ти си смахнато копеле!

— Не бях смахнат, когато влязох в затвора. Ако сега съм луд, то е заради теб. Знаеше, че постъпката ми бе правилна, а ме остави да гния в онази килия. Но аз не съм луд и когато това свърши, ще мога да заживея отново. Знаеш ли защо ударих онзи научен център?

— Защото си знаел, че е важен за мен.

— Не, не това бе причината. Помисли си. Ще се сетиш. Ще ти подскажа. Получи ли скарабея?

— Да.

— Добре, сметнах го за подходящ подпис за Санто Камаро. Той бе първото египетско произведение, което подарих на Чен Ли. Не бе много скъпо или важно, но на нея й харесваше. По-късно бях в състояние да й подарявам много по-хубави неща.

— Заради които крадеше и убиваше. Мислиш ли, че би ги приела, ако знаеше колко хора си погубил, за да получиш тези предмети на изкуството?

— Но не знаеше, а онези хора не бяха важни. Само тя имаше значение. Заслужава най-доброто. Винаги ще й подарявам най-доброто.

— Говориш за нея, все едно е още жива.

— За мен винаги ще бъде жива. Съпътстваше ме всеки един ден в онзи затвор. Тя запази разсъдъка ми. Разговарях с нея и й споделях колко те мразя и как ще те нараня.

— Не можеш да ме нараниш, Руджак.

— О, мога! — Гласът му се снижи до нежен шепот. — Може и да съм побелял, но Чен Ли все още би ме намерила за привлекателен. Спомням си как галеше лицето ми и ми казваше колко съм хубав, колко мил…

— Млъкни!

Руджак се изсмя.

— Виждаш ли, лесно е да те нараня. Ще ти се обадя пак. Този разговор ми достави огромно удоволствие. — Затвори.

Копеле!

„Запази спокойствие“! Обзелият го гняв бе разрушителен. Онзи би се радвал да научи как ударът му е пробил защитата му. Знаеше, че е така. Лоугън бе сварен неподготвен и бе позволил на Руджак да види яростта и болката му.

Виновен си.

Чен Ли.

Не мисли за нея. Мисли за Басет и проблемите, които Руджак създава сега.

Не мисли за Чен Ли.

Руджак натисна бутона за прекъсване на разговора и сведе поглед към мъничката кръгла кутия в другата си ръка. Изтри дъждовните капки от капака. Беше красива вещ, обсипана със слонова кост и лапис лазулит. Бяха му казали, че някога е принадлежала на египетска принцеса, но той бе разкрасил историята, когато я бе подарил на Чен Ли.

— Принадлежала е на Меретатен, дъщерята на Нефертити, която била дори по-красива и по-умна от майка си.

— Не съм чувала за нея. — Чен Ли повдигна кутийката, за да види как слънчевата светлина се отразява в сините камъни. — Много ми харесва, Мартин! Откъде я взе?

— От един колекционер в Кайро.

— Сигурно е струвала цяло състояние.

— Не чак толкова. Сключих добра сделка.

Тя се засмя.

— Все така казваш.

Той се усмихна.