Айрис Йохансен - Издирването

— Смятам, че е време да се връщаме у дома. Май се смахваш.

Втурна се надолу по пътеката към къщата в долината.

Чист вятър.

Чист въздух.

Тишина, която нямаше нищо общо със смъртта или скръбта.

Господи, колко хубаво бе да си е у дома!

Хубаво.

— И още как! Ще те изпреваря до вкъщи.

Не успя, разбира се. Монти вече бе скочил през кучешката вратичка и лочеше водата от купичката си, когато тя отвори входната врата.

— Би трябвало да си уморен от работата в Барат. Остави ме на мира.

Монти я изгледа надменно и после лениво отиде до килимчето си пред огъня.

— Добре, недей, но не забравяй кой плаща покупките.

Кучето се прозя и се протегна.

Огънят бе приветлив, а люлеещият се стол я зовеше. И тя самата искаше да се излегне.

С нежелание хвърли поглед към примигващата червена лампичка на телефонния секретар. Беше го пренебрегнала, когато пристигнаха преди два часа, и сега се изкушаваше да постъпи по същия начин.

Да прослуша съобщенията или да си вземе душ и после да се свие пред огъня? Знаеше какво й се иска — да отхвърли света и да се върне към навиците си с Монти, които я успокояваха и я поддържаха в тези промеждутъци. Дори и телефонът бе натрапник, когато се нуждаеше само от почивка, разходки и не повече умствено напрежение от изискващото се при четене на книга.

Но тази червена лампичка нямаше да спре да мига. Трябваше да се заеме с това.

Прекоси стаята. Две съобщения.

Натисна бутона.

— Тод Мадън. Добре дошла, Сара.

По дяволите! Никак не й бе притрябвал.

Ръцете й се свиха в юмруци, докато слушаше спокойния му, леко присмехулен тон.

— Чух, че си свършила страхотна работа. Екипът си спечелил благодарността на турското правителство, а да не споменаваме хубавия материал на Си Ен Ен.

Струва ми се, че може да се наложи да повикаме теб и Монти във Вашингтон за няколко интервюта.

— Как ли пък не, задник такъв! — промърмори тя.

— Представям си изражението ти. Толкова си предсказуема! За съжаление в доклада на Бойд се споменава, че на няколко пъти не си се подчинила на заповед. Явно се опитваше да те защити, но трябваше да се придържа към задълженията си. Да не би да ставаш лабилна, Сара? Знаеш, че не можем да позволим лабилност в ATF. Освен това си наясно с последствията от изключването ти от организацията. — Направи пауза. — Но съм сигурен, че можеш да ме убедиш, че е било просто изолиран случай. Ела във Вашингтон за тези интервюта и ще поговорим.

Гадно копеле!

— Обади ми се да ми кажеш кога пристигаш. Мисля, че няма да отнеме повече от два дни. Искаме да бъдем актуални.

Тя притвори очи, обляна от вълни на ярост. Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

Пое си дълбоко дъх и се опита да се овладее. Мадън би се радвал да научи, че я е разстроил. Предпочиташе овча покорност и не му харесваше, когато тя отказваше да му я засвидетелства. Може и да беше шеф, но му бе дала да разбере какво мисли за него не веднъж, и то с език и оскърбителен, и категоричен.

Майната му! Несъмнено трябваше да отиде във Вашингтон, но нямаше да му се обади и щеше да си почине най-малко три дни, преди да напусне ранчото.

Натисна бутона за второто съобщение.

— Тук е Ийв, Сара. Най-после го получихме. Потвърдено е. Ще те чакаме. Моля те, ела веднага. — Ийв затвори.

Дотук с почивката, помисли си примирено тя. Не би се обадила на приятелката си да го отложи с ден-два. Вече бе чакала твърде дълго.

— Май утре ще трябва да хванем друг самолет, Монти. Трябва да отидем при Ийв в Атланта.

— Пристигнах — обяви Лоугън веднага след като Ийв вдигна телефона. — Отседнал съм в „Риц Карлтън“ в Бъкхед.

— Благодаря, че дойде, Лоугън. Не бях сигурна, че ще се отзовеш.

— Винаги съм ти казвал, че ще дойда, ако ме повикаш. — Поколеба се, преди да попита: — Как е Куин?

— Чудесно. Много е добър към мен.

— Не е никак трудно. Кой не би бил? Ще се видим утре следобед.

— Можеш да дойдеш вкъщи и тази вечер.

— Не, тук съм да подкрепя теб, а не за да дразня Куин. Пази се. — Той затвори.

Звучеше му спокойна и в думите й се долавяше някаква искреност, когато говореше за Джо Куин. Явно между тях всичко вървеше добре. Разочарован ли беше? Изненада се, че изпита нотка на съжаление, но не и болка. Е, с времето човек преодолява всичко, а никога не бе чувствал, че Ийв му е принадлежала напълно; дори и когато живееха заедно. Връзката им бе крехка и Куин се намеси в нея без никакви трудности и…

Телефонът иззвъня.