Айрис Йохансен - Издирването

— Обясних му, че ще се присъедини към колекцията на една жена, която е трябвало да се роди кралица по времето на фараоните. Тогава не са съществували други закони, освен онези, които те са създавали за самите себе си.

По лицето й премина сянка. Нещата вървяха така добре, че се бе увлякъл. Престори се, че не е разбрал отдръпването й.

— Да не би да проявяваш просто любезност и да не ти харесва в действителност?

Тя се отпусна в прегръдката му.

— Много ми харесва. Харесват ми всичките ти подаръци!

Отдръпна се и вдигна поглед към него. Очите й бяха тъмни като нощта и Руджак можеше да се огледа в тях. Отражението му винаги бе по-добро, почти богоподобно, когато се виждаше в нейните очи.

Гледаше го несигурно.

— Мартин?

Не я плаши! Бе по-близо до него от всякога и скоро щеше да дойде моментът да стане негова. Само не я плаши!

Вдигна ръката й до устните си.

— Честит рожден ден, Чен Ли.

Един от последните й рождени дни.

Усети топли сълзи да се смесват с дъжда по страните му.

— Руджак. — Обърна се и видя Карл Дугън да се приближава към него. — Настроил съм таймера. Трябва да се махаме оттук, преди някой да се подхлъзне.

— След малко. Искам да оставя един подарък на Лоугън. — Внимателно положи кутийката зад скалата, където щеше да е заслонена от взрива, и прошепна: — Честит рожден ден, Чен Ли.

Почивай в мир, Бони Дънкън.

Думите на свещеника отекваха в съзнанието на Сара дори и след като сандъчето бе спуснато в гроба. Не само Бони бе намерила покой сега, помисли си тя, като гледаше Ийв Дънкън, която стоеше между Джо Куин и осиновената си дъщеря, Джейн Макгуайър. След всичките тези години на издирване на тленните останки на детето, убито преди повече от десетилетие, Ийв бе върнала Бони у дома. Изследването на ДНК, което току-що бе пристигнало, бе потвърдило, че тези кости са на дъщеря й.

По лицето на майката на Ийв се стичаха сълзи, но дъщеря й не плачеше. Изражението й излъчваше покой, тъга и завършеност. Тя отдавна бе изплакала сълзите си за Бони. Дъщеря й вече си бе вкъщи.

Но Сара чувстваше как очите й парят, докато хвърляше розата върху ковчега.

Сбогом, Бони Дънкън.

— Мисля, че трябва да оставим семейството да се сбогува — каза Джон Лоугън тихо. — Хайде да се върнем в къщата и да ги изчакаме.

Сара не бе усетила, че се е преместил и е застанал до нея. Инстинктивно се отдръпна.

Лоугън поклати глава:

— Зная какви са чувствата ти към мен, но сега не е моментът да обременяваме Ийв с това. Трябва да й помогнем да го преодолее.

Прав беше. Не се бе зарадвала да го види в къщата няколко часа преди да тръгнат за погребението, но не можеше да упрекне поведението му към Ийв и Джо. Държеше се състрадателно и й оказваше подкрепа. А и бе прав, че трябва да оставят семейството насаме. Извърна се от гроба и тръгна към къщата по краткия път край езерото.

Местността бе красива, помисли си тя. Ийв бе избрала прекрасно място, където да погребе дъщеря си — на малък хълм с изглед към езерото.

— Къде е Монти? — попита Лоугън, когато се изравни с нея.

— Оставих го в къщата. Би се разстроил, ако присъства на погребението.

— О, да, забравих какво чувствително куче е той.

— По-чувствително от някои хора.

— Ох! — Направи гримаса. — Не съм искал да му се подигравам. Всъщност се опитвах да се държа мило.

— Нима?

— Очевидно не успях.

— Точно така.

— Ще започна отначало. Ийв ми разкри, че ти и Монти сте намерили Бони. Каза, че двамата трябва да сте проверили всеки фут 2 2 Мярка за дължина в английската мерна система, равна на 0,3048м — Б.р. от онзи национален парк, докато откриете къде я е заровил убиецът.

— Така е. Но за малко да се откажа.

— И все пак не си го направила.

— Ийв е най-добрата ми приятелка.

— Тогава не смяташ ли, че можеш да простиш донякъде безскрупулния начин, по който ви събрах?

— Не — отвърна му хладно. — Не обичам да ме принуждават да правя каквото и да било. И ти си толкова лош, колкото Мадън. Винаги се опитваш да манипулираш всички и всяка ситуация.

— Не съм чак толкова лош, колкото ме описваш. Имам си някои добродетели.

Тя запази мълчание.

— Търпелив съм. Отговорен. Мога да бъда добър приятел. Питай Ийв.

— Не ме интересува. Защо правиш този безполезен опит да ме убедиш, че си порядъчно човешко същество? — Очите й се присвиха. — Замислил си нещо.

— Защо да съм… — Лоугън сви рамене. — Да, замислил съм нещо, освен че не успях да те убедя, че не съм някакъв си кучи син. Жалко. Щеше да е по-лесно и за двама ни.