Петър Незнакомов: Случаят Пенлеве

„Ами, казвам, да купим от селото малко винцок. Трябва и ние да почетем скъпия покойник. Помен трябва да му се направи. Яденето от мене. А пък ти, Антоне, ще изтичаш до артелчика и ще получиш едно кило ориз, не от оня мухлясалия… от офицерския ще кажеш да ти даде. Майорът, ще кажеш, иска… Има разстройство на стомашната система, та заповяда да му се свари за лек…“

Антон разбра каква е работата и се ухили до ушите. Отиде той в артелната, пратихме куриера за вино в селото, а пък аз се промъкнах зад сеновала, намерих гроба, изрових Пенлевето и го занесох в готварницата. Помирисах — нищо му няма. Залях го с вряла вода, очистих го, разпределих го на порции и го пъхнах във фурната. Работя и сам се смея. Тоя случай, викам си, всичкото казармено тегло ще ми изкупи.

След вечеря майорът и офицерите отидоха в селото да пиянствуват, а ние, низшите чинове от щаба, се събрахме в готварницата, заключихме се, метнахме по един шинел на прозорците, срещу всяка евентуалност, и изядохме покойния, дето се казва, с кокалите. Сръбнахме и за „бог да прости“. И да ти кажа ли, никога не съм ял така сладко. А всички ме кандърдисват:

„Я, казват, Иване, разправи още един път как погребахте министъра!“

Разправям аз и смях, смях, ще се изподавим от смях. Добре, ама излезе, че многото смях не било на добро.

На другата сутрин, беше неделя, майорът стана късно… махмурлия… кисел… леле, боже! Влязъл при него Лойжорж да му се погали — ритнал го. Занесъл му Антон закуската — на главата му я хвърлил. А към 11 часа излезе на обиколка из лагера. Него ден пък се случи хубаво време, едно слънчице пекнало, ветрец повява… Добре, ама чувствува се някаква буря в атмосферата, на нещо лошо мирише… Друг път ще засвири Стоян гайдарят, хоро ще потропат момчетата… да се позабравят малко, а сега — няма. Всичко се свило, глас не се чува. Тръгна майорът из батареите и усещам аз — става някаква олелия. После ми разправиха каква била работата. Не му харесала линията на землянките. Два месеца вече киснем тука, до днес му харесваше, а сега — не. Трябвало по някакъв германски терк. „Разваляй! — заповядал. — И копай наново на пет метра по-назад!“ Само, знаеш, да измъчи народа. Три момчета бил с пръстена по лицето, даже двама подпоручици тикнал в ареста, а фелдфебела Гроздан, дето му беше дясната ръка, нарекъл „кенгуру“, Фелдфебелът след туй се оплакваше:

„Хайде, казва, войник да нарече с тая френска дума, разбирам — войникът и без това си е кенгуру. Ами мен, казва, откъде накъде, по какво право? Аз имам, казва, двайсет години денонощна служба на негово величество. Откак съм се родил, все в ботуш се помня. Кое кенгуру, казва, има шест нашивки на ръкава си… кое, питам, аз?…“

Към обед майорът се домъкна и в готварницата. Помириса тук, помириса там, куса яденето, намръщи се. „Каква галиматия, казва, си сготвил пак?“ Аз застанах мирно с лъжицата.

„Телешко, казвам, със сос белветер, господин майор. А пък супата, казвам, ако разрешите да доложа…“

„Какво ще ми долагаш… нали я кусах… помия!“ Мен пък, когато ме обидят на готвене, много ме боли. „Съвсем, викам, не е помия, господин майор. Такава супа…“ „Млък! — вика. — Когато говориш с мене, ще мълчиш!“ И ръката му с пръстена се свива в юмрук. Преглътнах аз обидата, млъкнах. Той се повъртя още малко и излезе навънка. И тъкмо си мисля, че леко съм се отървал тоя път, слушам някакъв рев:

„Редник Ганджулов, веднага тук! Бър-зоп!“ Изтичах зад готварницата. Стои той до купчината с боклука и сочи нещо с бича. А мустачките му трепкат, трепкат, като живи.

„Какво е това там, редник Ганджулов Иван?“ Погледнах аз в дадената посока и изведнъж изстинах целият. Лежат най-отгоре, значи, на боклука, два дълги петелски крака, дето ги няма нито една местна порода… с ей такива шипове… Снощи след помена, в залисията, да взема да ги хвърля там. Ами сега!

„Тебе питат, редник Ганджулов, какво е това там?“ Преглътнах си аз слюнката и тракам токове: „Кокоши крака, господин майор. Нали оня ден готвихме пилешки бульон с фиде…“

„Кокоши ли? Я, казва, ги подай насам!“ Подадох му аз краката, ама как съм ги подал, аз си зная. Той ги разгледа внимателно, след туй ми хвърли един поглед изпод вежди.

„А бе, казва, редник Ганджулов Иван, това да не са случайно краката на покойния Пенлеве?“

„Съвсем не мога да знам, господин майор.“

Той се позамисли.

„Щом не знаеш, казва, бъди така добър, донеси, моля ти се, една лопатка!“

„Господин майор, започнах да го усуквам аз, какъв ти Пенлеве! Нали снощи го погребахме. Грехота е…“