Петър Незнакомов: Случаят Пенлеве

„Ами, казвам, както обикновено, от офицерската храна, господин майор. Шницел пане яде, картофи соте яде, крем…“ „Хм… Внимавай, ей, че ако му стане нещо, главата ти ще откъсна! Хайде сега марш, че петлите се дразнят от съответния ви аромат. Кажи и на доктора да дойде веднага!“

И така стана, че покрай майора намразихме ние до смърт и тия англо-френски министри. То аслъ че като министри живееха те при нас. За войниците с месеци няма баня, всичко изповъшляса в землянките, а тия фармасони с топла вода ги къпем, бършем ги със специални кърпи с вензели, кокошки даже им подбираме, та да не ходели с всяка и да не хващали кърлежи и кокошинки. И все ние с Антон сме лоши и хугеноти, и не знам какви, а те добри. А, викам си, тая работа няма да я бъде така. Ще им намеря аз цаката.

И един ден стана тя, каквато стана. Сутринта Комара го нямаше. Беше отишъл да наблюдава някакво учение. Готвя аз телешко таскебап в кухнята и нещо не бях в добро състояние на душата. Предния ден бях получил писмо от булката. Детето се било разболяло, докторът искал скъпо (те тогава здравата деряха), хазаинът мърморел нещо за наема и изобщо такава една хармония, че ти се иска със зъби да заскърцаш. Режа лука и си мисля за чий кеф киснем сега тук по тия голи баири и всяко началство те третира и обижда. И ми е черно-черно пред очите. Иде ми да си грабна шапката и да духна нанякъде. В туй време, не щеш ли, в кухнята се пъхна Пенлевето. Почна да се разхожда, да се пери, да се надува, сякаш всичко тука му е бащиния. Аз нищо — режа лука. Добре, ама той днес си търсел белята. Хвръкна по едно време на полицата, изпосъбори тенджерите, а на всичко отгоре ме поглежда с едното си око и сякаш ми се хили — виж, значи, аз си правя каквото ми душа иска, а ти се пържи там на печката и изпълнявай дълга си към царската фамилия! Да си кажа правичката, хвана ме яд, макар че какво е виновно то, хайванчето…

„Къш, викам, бе, твойта верица министерска… Махай се оттука с добро!“

Ама кой да ти чуе. Все едно че на стената викаш. Даже още една тенджера събори. Ааа, тъй ли, рекох, и грабнах ръжена. Приближих уж кротко до полицата, че като се извъртях… Стоварих му една по главата ли, по гърба ли… не видях. Той тупна долу на земята, поизкряка-поизкряка, попляска с криле, завъртя се зад долапа и се утаи.

„Ха, викам, дойде ли ти сега умът в главата!“ И си режа лука и хич не му обръщам внимание. Даже ми поолекна нещо на душата. Сякаш самия майор бях цапнал по муцуната.

По едно време в кухнята надникна Антон.

„Няма ли, казва, брат, нещо за хапване от охвицерското?“ Много обичаше, горкият, да си хапне по-деликатна храна. „Ами, казвам, Антончо, виж там в миската с препърженото. Ей я е там, на долапа! Само че, казвам, не се увличай! Оня ден три мръвки си оплескал и Комара се усъмни. Гледай да не ми докараш някой карцер на главата!“

Светнаха му на него очичките, затича се към долапа, взе да шари с пръсти из миската за по-тлъстичко и изведнъж се дръпна назад.

„Бре, вика, Иване, какво е станало с Пенлевето бе?“

„Нищо му няма, викам. Получи малка епиплексия.“ И се хиля.

Антон се наведе и слушам аз — почна да мучи нещо неразбрано. Изправи се, сочи зад долапа, а очите му съвсем се дръпнали навътре. Да си кажа правичката, и мен ме хвана меланхолията. Да не би пък, мисля си, да съм го цапнал по-силно, отколкото се полага. Изтичах и аз и какво да видя — Пенлевето опънал краката и предал, дето казват старите хора, богу дух. Да беше нашенска кокошка, сега да кудкудякаше из плаца, а виж — на тия родалани малко им трябвало. Крехка порода, значи.

Стоим ние с Антон над мъртвеца и се гледаме в очите. Ами сега!

„Ох, вика по едно време Антон, сега казармата няма да ни побере. Ще ни изпозастреля оня, лудият…“

Аз също в първия момент си бях изгубил смисъла, но след туй се посъвзех.

„С охкане и ахкане, викам, нищо няма да оправим. Или се съвземай като човек, или се махай оттука! Аз ще се разправям с Комара. От тебе се иска само да не дрънкаш за тая ситуация. Пълна тишина по въпроса, чу ли?“

Антон изохка още два-три пъти и се запиля нанякъде. А аз почнах да действувам. Първо — направих основен медицински преглед на Пенлевето. Гледам — няма сериозни телесни повреди от удара. Гъста перушина имаше — нищо не личи. После взех, че му налях малко ракия в човката, имах си, знаеш, малко неприкосновен запас в кухнята на скрито, за в случай, че ме налегне мечта по жената. Пъхнах го след туй под престилката и тихата-тихата се промъкнах до майорската барака. Поогледах се — няма никой. Метнах тогава петела през отворения прозорец вътре, а с един кол бутнах шишето с ракията от масата. Шишето падна долу, счупи се и около тялото се разля голяма локва.