Петър Незнакомов: Случаят Пенлеве

Още от сутринта се разбра, че суровата и дълга зима вече си отива. За пръв път, откакто бяхме дошли тук, над тъмната ивица на боровата гора се подаде плахото мартенско слънце и заля със светлина широкия заснежен двор на почивната станция. Беше още студено, но във въздуха вече се чувствуваше едва уловимият дъх на пролет. Скучната сивина на небето се разкъса, на голямото дърво сред двора накаца цяла тълпа разрошени врабци и беше страшно приятно да слушаш тяхното нестройно и възбудено цвъртене. Към обед закапаха капчуците и покрай замърсената пожълтяла стена на вилата потече първата вадичка мътна пролетна вода.

В такъв ден е грехота да стоиш в стаята и да се гушиш край капризната печка.

И ето аз съм седнал на прикътаната на завет, посивяла от времето градинска пейка, полушубката е свалена и захвърлена встрани, несвикналите ми очи примигат от светлината, гърдите дишат с наслада свежия, миришещ на стопен сняг въздух и ми е до немай-къде хубаво. По подалите се изпод снега плочи на пътеката преминава дебелият опушен котарак на станцията, спира се на припека, протяга се сладко-сладко, зажумява с едното око, поглежда ме съучастнически и сякаш иска да ми каже: „Не е лошо, а?“ Между двете вили, нарамила одеяла и чаршафи, тича прислужничката Станка, смее се, без да има причина, и не може да разбереш това ли е същото лениво момиче, което всяка сутрин пали с кисело лице печките и премита надве-натри стаите. От отворената врата на кухнята излиза готвачът Иван. Той поглежда към врабците на дървото и подвиква весело:

— Тюю, да ви се не види макар! Какво сте побеснели тази сутрин?

В ласкавия израз на грубичкото му луничаво лице, в топлия блясък на малко кривогледите му очи личи оная чиста, неподправена, прадядовска радост на селянина от великолепното пролетно пробуждане на земята. После той ме забеляза на пейката и, види се, засрамен от така явно проявеното чувство, се навежда, загребва шепа мокър лепкав сняг и го хвърля върху котарака.

— Я го гледай какво се е припекъл, дембелина!…

Котаракът отскача уплашено, качва се на оградата и мърка сърдито оттам. Иван сяда на пейката до мене.

— Свърши се и тая зима — казва авторитетно той. — А беше се проточила — краят й се не видеше…

Аз кимам с глава. После двамата дълго мълчим — толкова е приятно тук, на припека, че не ти се приказва за нищо.

Зад вилата се чува песен. „Кооомандир герой, герой Чапаааев…“ — пее висок звънлив тенор. Буйно, весело подсвирване и песента се подема от множество малко дрезгаво, но хармонично звучащи гласове. По разкаляния вече път оттатък оградата преминава взвод войници, които отиват на баня. Води ги млад наперен сержант с руси мустачки, юнашки кривнато кепе и с най-лъснатите ботуши, каквито съм виждал в живота си. Той прескача ловко локвите по пътя и въпреки строгия началнически вид на лицето съвсем ясно личи колко е доволен от себе си, от момчетата и от трите нашивки, които греят на раменете му. Взводът отминава надолу, но песента още дълго-дълго звучи и в нея също се чувствува настъпващата пролет.

— Весело пеят — обажда се Иван. — Едно време нямаше такива песни…

Той поглежда нагоре към засинялото бистро небе, замисля се и аз, който го познавам вече добре, зная, че ей сега ще почне да ми разправя някоя от своите истории, с които така много ни е забавлявал вечер, когато седим край печката и сложим на нея джезвето с подсладена ракия.

— Ти служил ли си войник? — пита изведнъж той, като продължава да гледа нагоре, сякаш там има нещо много интересно.

— Служил съм.

— В старата казарма ли?

— В старата.

— Е, значи, горе-долу имаш понятие и съзнание — казва Иван, който обича да употребява думи, смисълът на които не му е съвсем ясен. — Чакай по тоя случай да ти разправя какво тегло теглихме през 41-ва година на турската граница. Или имаш работа, а? Сигурно пак ще тракаш нещо на машинката…

— Нямам работа днес — казвам аз и се разполагам още но-удобно на пейката. — Разправяй! Само че… да не загорят тенджерите?…

— За това не се бой ти! — казва малко обидено Иван. След това мълчи известно време за тежест, както всички добри разказвачи, и чак тогава започва:

— Тая година… четирсе и първата де, пак имаше някакъв хър-мър в международната ситуация. Швабата беше прегазил Гърция, пък и турчинът нещо шаваше… Казваха, че уж струпал някакви свои моторизирани сили на границата… дислокация, както казват по военному. Добре, ама нали и нашите не искат да останат назад. И една сутрин чуваме ние сигнала „сбор“. Получава се, значи, заповед — целият артилерийски на нейно височество Евдокия полк да се строи в каре на плаца. Друг път ние, готвачите, си стоим в кухнята, вършим си своите манипулации… нас тогава не ни смятаха за войнишка маса. А сега идва домакинският фелдфебел Стойо и още от вратата реве: