Петър Незнакомов - Случаят Пенлеве

След два часа пък се домъкна и фелдфебелът и без да гледа в мен, каза навъсено:

„Редник Ганджулов, излизай на свобода! Майорът те вика.“

„Защо бе, господин фелдфебел? Нали още не съм изгнил?“

„Не знам, казва. Вика те. Нещо е в настроение.“

И все избягва да ме гледа в очите. Виж, тая работа хич не ми хареса. Защо ли, мисля си, съм му притрябвал? Дали не е разбрал каква е истинската картина на смъртта? Добре, ама ако е за бой, ще ме закарат под въоръжена охрана, защо ще ме освобождават? Вървя към бараката и мисля, мисля, а краката, нали са най-чувствителното място, все ме дърпат назад. Най-сетне рекох: „Мечка страх, мен не страх!“ — и влязох в бараката. В първия момент нищо не видях, навънка слънцето тъкмо залязваше, а в бараката вече беше притъмняло, ама след туй поразгледах състоянието на нещата. Пенлевето, значи, лежи на масата. До него празно шише ракия, а майорът седи с разкопчана яка на леглото и си стиска с две ръце главата, сякаш иска да я задържи на мястото й.

„Ох, викам, той се е наквасил здравата! Сега от него могат да се очакват всякакви алегории…“

Рапортувах аз, че се явявам по негово разпореждане — не мърда, само мърмори нещо под носа си.

Чак след пет минути отпусна ръце, изгледа ме с помътнелите си очи и каза завалено:

„Редник Ганджулов Иван, в тая армия… само ти ме разбираш… И аз, казва, много те увввважавам, говедо такова… Затова заповядвам ти най-безпрекоссловно да ми намериш една кирка и една лопата! Докато залезе слънцето, казва, покойникът трябва да се погребе с всички полагаеми се почести и салюти. Изпълнявай!“

Няма какво — заповед! Намерих аз една кирка и една лопата и му се явих за по-нататъшни разпореждания.

„Върви, казва, след мене!“

Взе той петела и го понесе като дете. Аз вървя след него и хем ми е смешно, хем пък един вътрешен глас ми вика: „Рано е още за смях, Иване!“ Стигнахме зад сеновала, имаше там някакви дребни храсти. Майорът походи, походи край храсталака, избра едно място и ми вика:

„Копай, казва, тука в размери нула и шейсет на нула и петдесет!“

Започнах аз да копая в заповядания размер, а той приседна на десетина крачки с петела на коленете и мълчи.

„Готово, господин майор!“

„А, казва, значи, дойде часът! Вземи тогава, редник Ганджулов Иван, тленните останки и ги положи внимателно в гроба! А ако случайно си сбъркал размерите, ушите ти ще отпоря!“

Поех аз Пенлевето и го бутнах в дупката. А майорът се надигна тежко, заклати се и на… в какво да ти се закълна… застана мирно на три крачки от гроба, свали си фуражката и наведе глава. После видя, че аз седя и го зяпам, подпрян на лопатата, и изрева:

„Шапки долу, безбожник!“

Ех, викам си, и шапката ще си сваля, не е голяма работа. А от цялата тая хумореска такъв смях ме напушва, че, ха-ха, да му се изсмея в лицето. И добре, че съм се сдържал ей, защото по едно време, гледам, бръкна отзад в кобура и извади пищова. Сега, викам, Иване, трябва да се внимава с всичката сила на природата — както е под булото на алкохола, току-виж, ти е теглил куршума. Притаих се зад гърба му и все едно че ме няма — нито мърдам, нито дишам. А то каква била работата… Искал той, пияната глава, да почете петела по военному. Дигна пищова нагоре и дан… дан… дан… три пъти във въздуха. След туй закопча кобура и ми каза тихо:

„Заравяй, Гаджулов Иван!“

Олекна ми и на мен.

„Слушам, господин майор!“

А той се мръщи.

„Не кряскай, казва, така, монтафон необразован! Не смущавай тържествената минута!“

Зарових аз надве-натри гроба, а той се разхожда мрачен наоколо.

„Свърши ли? Предаде ли, казва, тялото на земята!“

„Готово, господин майор! Вечна му памет на Пенлевето!“

„Остави ме, казва, сега сам! Докато преброя до три, да те няма!“

Аз това и чакам. Изтичах до щаба. Гледам — щабните разговарят разтревожено, ръкомахат и като ме видяха, изведнъж ме наобиколиха и ме запрегръщаха.

„А бе, казват, ти жив ли си? Ей, акъла ни се изкара зарад тебе. Като чухме, че се гръмна, викаме — свети му маслото Комара…“

„Какво ти масло!“ — хиля се аз.

И взех, че им разправих цялата история. Изпокапаха от смях. И само Антон — и него го бяха пуснали от ареста — стои тъжен.

„Ти пък какво, викам му, да не ти е жал за англо-френеца?“

„Ами! — казва. — Жал ми е само, че толкова месо пропада. Само кълките му, казва, бяха две кила.“

И тук на мене изведнъж ми хрумна една мисъл. „Я, казвам, братлета, се бръкнете в джобовете! Всеки да даде колкото може!“ „Защо бе, Ванка?“