Петър Незнакомов - Случаят Пенлеве

„Хайде и вие, казва, вашата мама разпасана!… Не чувате ли сигнала? Или искате да разпашем поясока…“

Бяхме тогава в полка петима готвачи, все подбрана стока. Кое с ритник, кое с поясок, изкара ни Стойо на плаца. Строихме се на левия фланг и се чудим каква ще е тази работа, щом опряха и до готвачите. Гледаме — офицерите се разхождат мрачни пред ротите, сабите им чаткат о шпорите, очите им гледат на кръв изпод козирките. Подофицерите тичат по редиците и току мушат момчетата в корема.

„Изпъчи гърдите! — казват. — Събери погледа в една точка и не мърдай повече, твойта мама!…“

Значи, не е току-така. И тъй излезе. Идва по едно време командирът на полка, гръмна музика, изкараха му, както е редно, цялата церемония. Тъй и тъй, рапортуват му, целият полк е налице и очаква най-покорно вашите заповеди. Разкрачи се командирът сред плаца, че като отвори една гърляга:

„Драги юнаци, казва, настъпиха най-после решителните времена… Ньойският договор, казва, така и така… Трябва, казва, да си спомним великите завети на Симеона Първи…“

И други такива фантазии. Чудим се ние накъде бие. Ще влизаме ли във войната, няма ли? А командирът се дере:

„Заповядано е, казва, от самия негово величество царя на обединена България нашият артилерийски на нейно височество Евдокия полк да се изнесе с най-голяма бързина в южна посока и да изпълни дълга си, ако това се наложи, до последна капка кръв. По този случай, казва, ура за негово величество и за целия царски дом!“

Офицерите зареваха с цяло гърло, а с едното око шарят из редиците да разберат, значи, какво е настроението и моралът. А моралът, може да се каже, е в най-ниска степен. Повечето от нашите момчета бяха запас — тоз оставил млада булка в къщи, на оня нивата неорана и незасяна, на друг пък коня взели като реквизит — само това им липсва сега — да се изнасят в южна посока и да си леят последната капка кръв. Нейсе, разпуснаха ни. Че като се почна една олелия. Бре стягай оръдията, бре конете почисти и им прави задниците на квадрати, бре готви суха храна за пет дни. Всичкото началство псува на майка, където погледнеш — все третират някого с поясоците. Тогава нямаше педагогики и психологики — не тичаш ли, не тракаш ли с токове — пляс по врата. Това им беше цялата военна наука. Както и да е, натоварихме се най-после на вагоните и тръгнахме в заповяданата южна посока. И не знам какво са изпатили другите, ама от нас, готвачите, душа не остана. Спрем, да кажем, на някоя гара и гледаме — тича командирът на ешелона към последните вагони, дето са кухните.

„Ей, казва, гайди такива, какъв буламач сте сготвили пак на командира? Не знайте ли, вашата вяра, че има язва на тънкото черво? Кожицата ви ще съдера…“

Иди и му разправяй, че продуктите са мухлясали, че фелдфебелът Стойо и артелчикът къщи си дигнаха от тия продукти. Нито те чува, нито за човек те смята — направо със сабята буха.

Най-сетне се дотътрахме до крайния пункт. Разтоварихме оръдията и багажа, заехме заповяданите линии — едни голи баири, сенчица няма, дето да си почине душата. Нашето артилерийско отделение го предадоха към 12-и пехотен полк. Айде сега пък почвай да строиш лагер. Че тук, че там — най-после избраха едно сухо дере. Простата войска си изкопа землянки, за офицерското тяло опънаха палатки. Ние, щабните, пък построихме офицерски стол с кухня, щаб и барака за командира на отделението с всички удобства. Командир ни беше майор Иван Райков. Едно зло, ама дето никъде го няма. Може да си чувал за него? Не си ли? Ааа, голям мръсник, ти казвам. Да имаше, да имаше към 40 години. Сух един такъв, черен, а очите му зелени като на котка. Аз оттогава я… не ги обичам тях, котките… Все за него ми напомнят. На пръста на дясната си ръка носеше златен пръстен с череп и кости и не знам — някаква нервна криза ли имаше, или нещо му беше развинтено от рождение, ама все с тоя пръстен биеше по муцуната. Ергенин беше, гадината му, и много се лепяха жените по него. Случваше се в София и булки да му ходят в квартирата. А за какво се лепяха, дявол ги знае! Той и с тях се държеше мръсно, злобно, все едно като с кучета. Но туй не е интересно де… А войниците се плашеха от него като от змия. И как да не се плашат — от него добра дума няма да чуеш — все на майка и „Марш в ареста!“ Обичаше също и ракия да смуче. Напиваше се един път в месеца, ама като се набарабани — боже, упази. Целият личен състав тогава на пръсти стъпваше, да не би да му раздразни някой нервен център, а на три диаметъра от бараката му птица няма да видиш да прехвръкне.