Дейвид Морел - Огнена Сиена

— Ще бъдем само тримата. Искам да ти представя Чейс Малоун. Той е художник. Може би си чувала за него.

— Името ми е познато.

Акцентът й бе американски. Гласът й звучеше колебливо.

— Няма причина да сте чували за работите ми — каза Малоун. — Светът на изкуството е твърде зает със себе си.

— Но ще видиш работата му — отбеляза Беласар.

Тя го погледна въпросително.

— Той ще те нарисува. Господин Малоун, позволете ми да ви представя жена си — Сиена.

— Нищо не си ми споменавал за това — каза Сиена.

— От известно време обмислях тази идея. И когато случаят пожела пътищата ни с господин Малоун да се пресекат, аз му възложих поръчката, а той бе достатъчно любезен да я приеме.

— Но защо трябва да…

— За да те обезсмърти, скъпа.

През целия следобед Малоун си бе задавал въпроса дали Джеб му е казал истината за опасността, в която според него се намира Сиена. „В края на краищата Джеб може да си го е измислил, за да ме накара да приема“, казваше си той. Но студът, полъхващ сега от думите на Беласар, го убеди. Самата Сиена обаче сякаш нямаше представа колко близо е до смъртта.

— Можеш ли да започнеш още утре сутринта? — попита я Беласар.

— Щом искаш — объркано отвърна Сиена.

— Ако ти желаеш. Не те насилвам.

Но точно на принудена насила приличаше тя, когато се обърна към Малоун:

— В колко часа?

— Девет рано ли е за вас?

— Не, обикновено ставам към шест.

— Сиена е запалена ездачка — обясни Беласар. — Всяка сутрин излиза на езда.

Гордостта на Беласар от ездата на Сиена май е малко пресилена, помисли си Чейс. От думите му отново полъхна студ и не можа да не си помисли за инцидентите с предишните му три жени. Дали не мислеше да убие по същия начин и Сиена — като инсценира падане от кон например?

Малоун кимна:

— Като малък и аз яздех. Значи в девет часа. В солариума на терасата.

— Чудесно.

Докато се навеждаше да целуне Сиена по дясната буза, вниманието на Беласар бе привлечено от нещо в ъгълчето на окото й.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. — Той се извърна към Малоун. — Още не сте опитали текилата.

В огромната камина на столовата гореше огън. Масата бе достатъчно дълга да събере четиридесет души и изглеждаше още по-голяма сега, когато бяха само тримата. Беласар седна на края й, а Малоун и Сиена се настаниха от двете му страни, озовавайки се един срещу друг. Свещите потрепваха едва забележимо, тихият шум от движенията на прислугата отекваше в ехото на просторната зала.

— Храна и секс — каза Беласар.

Малоун го погледна с недоумение. Направи му впечатление, че Сиена избягва да повдига глава, гледайки в чинията си. Дали се стараеше да не привлича вниманието на Беласар?

— Храна и секс? — попита той озадачено.

— Две от основните положения в теорията на Малтус. — Беласар вдигна поглед от пушената пъстърва в чинията пред него. — Хората имат нужда от храна. Сексуалният им нагон е силен.

— А другите две кои са?

— Населението расте в геометрична прогресия. Един, двама, четирима, осмина, шестнадесет, тридесет и двама. Да, обаче в същото време количеството храна нараства в аритметична прогресия — едно, две, три, четири, пет, шест. Способността ни да се възпроизвеждаме винаги превъзхожда способността ни да се изхраним. И като последица от това, значителна част от населението е обречена да живее в мизерия. — Беласар млъкна за миг, за да опита с демонстративна наслада от пъстървата. — Разбира се, ние се мъчим да намалим раждаемостта чрез контрацептиви, целомъдрие и ограничаване броя на децата, които една жена ражда. Някои общества препоръчват аборта. Но тъй като сексуалният ни нагон винаги си остава силен, населението на Земята продължава да расте. Само през тази година то е набъбнало с брой, равен на броя на населението в скандинавските страни и Обединеното кралство, взети заедно. С бързи темпове наближаваме шестте милиарда, а до средата на двадесет и първия век учените изчисляват, че ще стигнем десет милиарда. Няма да има… всъщност и не би могло да има храна за всички. Обаче в играта се включват и други фактори, защото в плановете си милостивият Бог така е наредил нещата, че там, където има драстичен дисбаланс между броя на населението и наличието на храна, епидемиите и войните да намаляват многочислеността.

— Това са планове на милостивия Бог? — попита Малоун изумено.

— Според Малтус. Но аз съм съгласен с него. Той е бил англикански свещеник. Вярвал е, че Бог допуска мизерията да бъде част от плана Му с цел да ни изпита, да ни накара да използваме всяка възможност да се издигнем над нея и да закалим личностите си в борба с несгодите. Когато онези, които са се преборили с достатъчно предизвикателства и от това са станали по-закалени и по-добри, умрат, получават за награда вечен живот.