Дейвид Морел - Огнена Сиена

Хвърли поглед към предната част на машината, сравнявайки лостовете, педалите и другите уреди за управление с онези, които познаваше. Имаше някои новости в дизайна, особено в едно табло, което пилотът не използваше и чието предназначение не бе ясно на Малоун, но принципът на управление бе същият и той успя да откъсне вниманието си от напрегнатата обстановка и да си представи, че в момента седи на мястото на пилота и уверено направлява хеликоптера.

Беласар каза нещо.

— Какво? — извърна се към него Малоун. — Не ви чух. Тези ротори вдигат голям шум.

Беласар повиши глас:

— Казах, че изкупих съдържанието на най-добрия магазин в Ница за художнически принадлежности. Материалите са във вилата ми и са на ваше разположение.

— Толкова ли сте били сигурен, че ще приема?

— Въпросът е в това, че по този начин нямате причина да не започнете веднага.

— Аз и бездруго няма да мога да започна веднага.

— Какво искате да кажете?

— Не мога да скачам в тъмното. Първо трябва да проуча обекта.

Беласар помълча.

— Разбира се — каза той накрая.

Потър не откъсваше съсредоточения си поглед от Малоун.

— Но не го изучавайте твърде дълго — добави Беласар.

— Не споменахте нищо за краен срок. Казахте ми, че ще мога да го направя по начина, който сметна за най-добър. Ако знаех, че има условия, нямаше да…

— Няма условия. Но двамата с жена ми скоро трябва да пътуваме. Ако приключите с подготвителната работа дотогава, може би ще можете да продължите без нея. От скиците.

— Не работя така. Искате истински портрет. Да се работи по скица е загубена работа. Ако не мога да го направя както трябва, по-добре да не се захващам. Купувате нещо повече, отколкото само автографа ми на платното.

— Отначало не искахте да приемете поръчката, а сега сте решили да не бързате, само и само да я изпълните както трябва. — Беласар се извърна към Потър: — Впечатляващо.

— Много — отвърна Потър, без да сваля немигащия си поглед от Малоун.

— Вижте — посочи Беласар през стъклото.

Малоун проследи ръката му. Пред тях, малко вдясно от курса, сгушен между скалисти и тук-там обрасли хълмове, се издигаше триетажен замък, построен от огромни каменни блокове, проблясващи на утринното слънце. Ако Малоун го нарисуваше, би се получил импресионистичен пейзаж: имаше безброй корнизи и балкончета, стрехи и комини, обрамчени от изрядно поддържани градини, изваяни като скулптури храсти и пробождащи небето с острите си копия кипариси.

Пилотът каза нещо на френски в микрофона, прикрепен към шлема му — вероятно паролата на охраната долу. Докато хеликоптерът бавно се спускаше към земята, Чейс успя да види конюшни, тенискортове, плувен басейн и още една каменна постройка с камбанария, която му заприлича на църква. Отвъд каменните стени се простираше обработваема земя — лозя, пасбища, овощни градини. Различаваха се дребните фигурки на работещите долу и докато машината меко се отпускаше на земята, фигурите наедряха достатъчно, за да се види, че много от тях носят оръжие.

— Как мислите, може ли да се живее тук? — Тонът на Беласар прозвуча иронично.

— Прекрасно е — призна Малоун, — ако човек не обръща внимание на охраната.

— Това място е принадлежало на баща ми, на дядо ми, на прадядо ми и така чак до Наполеоновите войни.

Благодарение на търговията с оръжие, помисли си Малоун.

Ревът на двигателите постепенно стихна, преминавайки в поносимо свистене.

— Тези хора ще ви отведат в стаята ви — каза Беласар. — Чакам ви в седем часа за аперитив в библиотеката. Сигурен съм, че с нетърпение очаквате да се запознаете с жена ми.

— Да — отвърна Малоун. — Имайки предвид седемстотинте хиляди долара, наистина съм любопитен да видя как изглежда обектът ми.

В средата на просторната спалня с дъбова ламперия имаше легло с балдахин. След душа Малоун намери оставения за него на леглото мек бял халат. Освен това видя, че чантата му е разопакована и е оставена на пода до гардероба. Отваряйки вратите му, той откри, че чорапите и бельото му са прилежно подредени в едно чекмедже, а ризите и панталоните — в друго. Бе си измил зъбите и се бе избръснал от опаковани в целофан четка за зъби и самобръсначка, които бе намерил в шкафчето над мраморната мивка. Сега обаче отнесе личните си тоалетни принадлежности до банята и ги разпредели в същото шкафче, изхвърляйки марковия шампоан и сапуна за бръснене, които му бе оставил Беласар. Малката проява на бунт го накара да се почувства по-добре. Обу един от панталоните и облече убитозелена риза. Търсейки тъмните обувки, които бе сложил в чантата, той ги откри в шкафчето в антрето заедно с маратонките, с които бе днес, и спря учуден поглед на непознатите дрехи — спортни сака, панталони и смокинг, окачени до коженото му яке. И без да пробва някоя от дрехите, знаеше, че ще му станат без грешка. „Дааа — каза си Малоун мрачно, — твърде малко са нещата, които Беласар не знае за мен. И сред тях може би е най-важното — Беласар не знае нищо за уговорката ми с Джеб.“ Това бе абсолютно сигурно, защото ако той знаеше, Малоун досега вече щеше да е мъртъв.