Дейвид Морел - Огнена Сиена

От времето, когато бе военен пилот, Чейс бе разбрал, че независимо колко изморен се чувства след полет, би било грешка да легне да спи. Дрямката само щеше да обърка и бездруго разстроения му биологичен часовник. Номерът бе да изкара на всяка цена деня и да си легне, когато обикновено всички останали си лягат. А на следващата сутрин отново щеше да е на крак.

Отваряйки вратата на спалнята, едва не се сблъска с мъжа, застанал отпред в коридора, който бе въоръжен с 9-милиметрова „Берета“, а в ръката си държеше малко уоки-токи. На перфектен английски с лек френски акцент мъжът каза:

— Господин Беласар ме помоли да бъда на ваше разположение, в случай че искате да разгледате околността.

— Господин Беласар е наистина много внимателен с гостите си.

Вървейки по коридора, Малоун слушаше обясненията на придружителя си за тази или онази картина, за някоя маса или ваза — всички от периода на френското Регентство. Всеки коридор е с определена тематика, разбра той, и всяка вещ в огромната къща е музейна рядкост.

Двамата се спуснаха по вито стълбище и се озоваха в някакво фоайе, над чийто център висеше най-филигранно изработеният кристален полилей, който Малоун бе виждал в живота си.

— На петстотин години е — обясни гидът му. — Донесен е от едно венецианско палацо. Мраморът по пода е от същото палацо.

Малоун кимна. Мдаа, Беласар определено бе колекционер.

Навън слънцето грееше приятно, но Чейс не му обърна внимание, оглеждайки съсредоточено околната обстановка, докато крачеше заедно с придружителя си през градини с чудесно оформени лехи и фонтанчета към плувния басейн.

Внезапно проехтя стрелба и той рязко се извърна.

— От полигона — обясни мъжът, като посочи с глава към място някъде зад овощната градина от едната им страна.

Ако се заслушаше в стрелбата на няколкото автомата, човек би си помислил, че там се води сражение. Придружителят му избягваше да го води в тази посока, както избягваше и да гледа към голямата каменна постройка, чиято камбанария бе напомнила на Малоун за църква и която бе в същата посока.

— Викаме й Манастира — продължи въоръженият мъж до него. — Преди Френската революция тук са живели монаси, но след като собствеността на църквата била конфискувана, един от прадедите на господин Беласар придобил земята. Но не и преди тълпата да разруши всички религиозни символи. Там все още има помещение, което може да познаете, че е било параклис, ако, разбира се, ви бъде позволено да го видите. Но това няма да стане.

Малоун сви рамене, правейки се, че го интересува само онова, което му показва водачът, и нищо от останалото, което избягва да му покаже. Засега интересът му бе насочен най-вече към високите каменни стени, обхващащи комплекса и оборудвани с телевизионни камери. Входовете отпред и отзад бяха преградени от бариери и се охраняваха от охрана, въоръжена с автомати. Излизането оттук не би било никак лесно.

Когато зад овощната градина нещо избухна и експлозията разтърси околността, никой от пазачите дори не трепна. Придружителят на Малоун даже не се обърна натам.

— Ще ви покажа къде са материалите ви. Господин Беласар ви предлага да работите в солариума на терасата. Там светлината е най-добра.

Когато Малоун се върна в стаята си, на тоалетката до спалнята го чакаше дебела книга. Хартията й бе станала кафеникава от годините. Той внимателно я пое и предпазливо заразгръща крехките твърди страници. Текстът бе на английски, авторът се казваше Томас Малтус, а заглавието бе „Есе върху принципите на популацията“. На корицата бе оставена написана на ръка бележка:

Помислих си, че ще се зарадвате на малко четиво за почивка.

За почивка? С такова заглавие, помисли Малоун. На една от вътрешните страници той прочете, че книгата е била публикувана и отпечатана в Лондон през 1798 година. Безценно първо издание. Бележката обаче имаше продължение:

Аперитивът и вечерята — в официално облекло.

За да се наблегне на важността на посланието, смокингът, който Малоун бе намерил в гардероба, сега бе проснат на леглото заедно със снежнобяла риза, черни перлени копчета за ръкавелите, черен копринен пояс и черна папийонка.

Последния път, когато Малоун бе облякъл смокинг, бе на сватбата на агента му преди осем години. Усещането не бе от приятните — чувстваше се като стегнат в ризница. Но да пукне, ако даде на Беласар да усети неудобството му. Когато два часа по-късно влезе в библиотеката, изглеждаше така, сякаш цял живот смокингът не бе слизал от гърба му.