Дейвид Морел - Огнена Сиена

— Какво още сънува?

— Някакъв карнавал.

— Какъв по-…

— Фиеста. На улицата. Хората бяха облечени в карнавални дрехи.

— Къде?

Хората от снимката изглеждаха латиноамериканци. Сиена си спомни още една снимка, на която зад Кристина се издигаше внушителната статуя на Христос, разперил ръце встрани, сякаш да запази града. А знаеше, че единствената такава статуя на Христос се намира в…

— Рио.

Освен всичко това, градът бе известен по цял свят с карнавалите си, но на Дерек не му направи впечатление.

„Бог да ми е на помощ, май сбърках“, помисли си Сиена и се напрегна, очаквайки удар.

— Рио — промълви Дерек, впил яростен поглед в нея.

„Сега ще ме убие“, помисли си тя.

— Кристина обичаше ужасно Рио… — промълви Дерек унесено, после изведнъж се сепна и с грубо дръпване я изправи на крака. — Кой ти каза за сестра ми?

— За сестра ти? Не знаех, че имаш сес…

— Имах!

— И името й е било Кристина? — попита го Сиена.

— Тя почина много отдавна. Да не би да се опитваш да ме убедиш, че си сънувала нея?

— Нищо не се опитвам да те убедя! Никога не съм чувала за нея, докато ти не…

— Да не си мислиш, че няма да те убия, защото ще ми се стори, че все едно убивам сестра си?

— Убиваш сестра си ли?

Изражението на Дерек бе ужасяващо.

— Кристина да не е паднала от балкон? Да не би да съм сънувала как е умряла?

Дерек потрепера от пристъпа на ярост.

— Колкото и да я обожавах, винаги намираше начин да ме вбеси. Точно както и ти ме вбесяваш.

Усетила внезапен хлад, Сиена разбра какво се е случило на балкона онази нощ.

— В съня ми… някой ме бутна.

Дерек вдигна ръка.

— Моля те, не ме убивай пак! — прошепна Сиена.

Потър разсеяно гледаше как летището на Ница бавно расте пред очите му, докато хеликоптерът внимателно се спуска към него. Нарочно тръгна по-рано да посрещне Ахмед. Каквото и да е, само да е далеч от Дерек. Далеч от крясъците му. Да го гледа как се държи с него като със слуга. „Свърши ли всичко това, напускам“, каза си Алекс.

Хеликоптерът се отпусна меко на обичайното си място в единия край на летището. „След като взема Ахмед — продължи той мислите си, — ще го закарам до имението и утре по това време, когато се погрижа за жената и бизнесът е уреден, ще го върна обратно на летището и просто ще продължа. Спестил съм пари. Подготвил съм се за времето, когато Дерек ще се обърне срещу мен. И тогава ще види той какво е да разчиташ само на себе си.“

— Имаме много време. Зареди машината — каза той на пилота и след това се обърна към охраната: — Хайде да отидем до терминала.

Вместо обаче да станат, двамата пазачи гледаха покрай него към тримата механици в работни комбинезони, отворили вратите и насочили пистолети към тях.

Единият от охраната едва не извади пистолета си, но като видя зловещото удължение на заглушителите отпред, се отказа и повече не посмя да мръдне.

— Помисли си хубавичко — насърчи го единият от механиците. Беше здравеняк с късо подстригана руса коса. — Така. А сега много бавно, само с връхчетата на пръстите си, извадете оръжията и ги сложете на пода… Браво! Ако правите каквото ви казваме, никой няма да умре.

— Кой… — започна Потър, но русият не му обърна внимание.

До хеликоптера спря ван.

— Всички вън. Ще се повозите малко.

Пазачите се спогледаха несигурно.

— Хей, ако искахме, досега да сте мъртви — каза мъжът. — Играйте чисто и ще се измъкнете живи. — Направи нетърпелив жест с пистолета. — Мърдайте!

Пилотът и охраната се надигнаха с неохота, но когато и Потър понечи да ги последва, мъжът каза:

— Ти не.

— Ако искате пари, мога…

— Сядай долу! Ти ще се повозиш с нас.

Виждайки, че пилотът слиза и се качва във вана, Потър попита с недоумение:

— А кой ще кара хе…

— Аз — отвърна някакъв глас от другата страна.

Гласът му се стори смътно познат отнякъде и той рязко се обърна към вратата на пилота, където се появи мъж с жестоко изранено лице. Въпреки раните обаче Потър моментално го позна и сякаш някой го ритна в корема.

Малоун.

Пилотът на Ахмед обяви, че скоро ще кацнат. Е, не бързай толкова, помисли си Тарик. Четиричасовият полет от Истанбул сякаш нямаше край. Не обичаше Беласар. Не обичаше и да пътува. Далеч от познатите миризми и шумове на дома той се изнервяше. Дано поне демонстрацията на Беласар да си струваше пътуването. И само да забележеше и най-малкия намек, че работите му не вървят добре…