Дейвид Морел - Огнена Сиена

Вратата рязко се отвори и Потър сърдито я изгледа.

— Марш навън!

Тя не му даде възможност да повтори заповедта си. С твърда крачка мина край него и пое по пътеката, полагайки всички усилия да прикрие нервността си и да изглежда така, сякаш не бе изпаднала в немилост пред Дерек. Решителността й обаче едва не се пропука, когато видя, че вън я чакат само двама телохранители, а Дерек никакъв не се виждаше.

Докато слизаше по стълбичката, тя не обърна никакво внимание на соления аромат на морето, макар че би трябвало да го стори: можеше да й е за последно. Но отхвърли мисълта — нищо не биваше да я разсейва сега. Хеликоптерът вече загряваше. Изпита неприятното чувство, че събитията се развиват с главоломна бързина. С по един телохранител от всяка страна, включително и отзад, Сиена бе насочена към вратата на очакващата ги машина, където — още един признак за безвъзвратната промяна — никой не й помогна да се качи. Тя се покатери сама, надявайки се да срещне погледа на Дерек, но не успя. Все пак свари да заеме мястото до него преди някой от телохранителите.

За миг се уплаши да не би Дерек да стане и да отиде да седне на друго място, но телохранителите заеха останалите места, оставяйки само едно в дъното, където, по-сериозен и намръщен от всякога, седна Потър. Тя закопча колана. Вратите се затвориха и засилвайки тежестта в стомаха й, хеликоптерът излетя.

С изключение на приглушения шум от двигателите, в кабината бе тихо.

— Сънувах странен сън — каза тя на Дерек, без да поглежда към него.

Той гледаше право пред себе си и не даде никакви признаци, че я е чул.

Сиена помълча, после продължи с несигурен глас, опитвайки се като че ли да си спомни:

— Сънувах как падам.

Никаква реакция.

Хеликоптерът се издигна в мрака и пое към хълмовете. Без да променя позата си, Сиена си наложи да си припомни всичко с максимална яснота. Заключената стая до спалнята на Дерек. Портретите на останалите му съпруги. Снимката на сестра му. Всички подробности по нея. Дневникът.

Сестрата на Дерек бе загинала на 10 юни.

А датата на един от вестниците в самолета беше 8 юни.

— Но не както се случва в кошмари, когато сънуваш как падаш — продължи тя. — Където навсякъде около теб е тъмно и не знаеш накъде падаш. Това, което сънувах, ставаше като че ли наистина.

Приглушеният шум от двигателите продължаваше да запълва тишината. Сърцето й биеше толкова лудо в гърдите, та й се струваше, че ще се пръсне. Повече от това не би посмяла да отиде. Ако Дерек не реагираше…

— И къде падаше?

Гласът му бе толкова тих, че мина цяла секунда, преди да разбере, че е проговорил и какво точно е казал.

— Към някаква улица. — Спомни си, че в смъртния акт на Кристина е записано точното време на смъртта й — 3 часът сутринта. — Беше нощ. Виждах улично осветление, фарове на някаква кола, а някои прозорци светеха. Мокрият паваж се носеше стремглаво към мен. Ударих се в него, в главата ми избухна някаква друга светлина и аз се събудих.

— Падала си значи — обади се Дерек.

— Болката от удара беше… — Тя замълча.

Тридесет секунди.

Минута.

Не успях, помисли си Сиена.

— А откъде падаше?

Тя не отговори.

— Това не го ли сънува? — попита я той.

— Някакви перила. — Отново замълча и пак разигра театъра със старанието да си припомни. И като че ли спомнила си изведнъж, изрече учудено: — На някакъв балкон.

Сега вече Дерек се обърна към нея и я изгледа изпитателно.

— Балкон, а?

— На някакъв хотел. — Тя потрепера и се извърна към него, вглеждайки се в очите му, мъчейки се да установи емоционален контакт. — Усещах как вътрешностите ми се надигат. Беше толкова реално…

— Балкон значи.

Някъде напред по курса на хеликоптера изгряха ярки светлини. Пилотът каза паролата си на посрещачите долу. Оттам му разрешиха да се приземи.

Машината започна да се спуска.

— Някой ме нарече Кристина.

Погледът на Дерек вече не се отделяше от нея.

— Някакъв мъж… Нищо не разбирам. Защо трябва да отговарям на някого, който ме нарича Кристина?

— Писна ми от тия глупости — заяви Дерек равнодушно.

— Какво искаш да кажеш?

— Кой ти каза за нея?

— Нищо не…

— ЦРУ?

— Познаваш ли някоя жена на име Кристина? — попита го Сиена.

— Има само един начин да прекратим тия глупости. Опиши ми балкона.

— Ама…

— Ако кошмарът ти е бил толкова ясен, сигурно си видяла ясно и откъде падаш. Нали точно това се опитваш да ми кажеш. Опиши балкона!

Сиена се поколеба. Тук вече трябваше да гадае и ако сбъркаше… Припомни си снимките, които бе видяла на стената в заключената стая. На една от тях се виждаше десетинагодишната Кристина, облегната на перило от ковано желязо, на фона На катедралата „Свети Петър“. Дано хотелът да е бил любим на семейството.