Дейвид Морел - Знакът на пламъка

Всъщност щеше да го държи буден страхът, че отдавна мечтаното издигане ще бъде неговото проклятие.

Малоун, Старк и Томпсън. Смъртта им бе тъй ужасна както катастрофата на „Аргонавт“.

„Дали няма да ги последвам?“ — помисли Краус, като затваряше с треперещи ръце куфарчето.

Тъкмо хукваше от кабинета си и секретарката го пресрещна:

— Телеграма за вас, сър, току-що дойде.

Краус я мушна в джоба на сакото си.

— Бързам. Ще я прочета в самолета.

— Куриерът каза, че е много спешна. Настояваше да я прочетете веднага.

Краус се сепна, извади телеграмата и разкъса плика. Трите реда го зашеметиха.

Грешките се наказват. Не допускайте нова авария. Господ ви е свидетел.

Манхатън

В стаята си на петнадесетия етаж в една опушена и олющена сграда на Бродуей близо до Тридесет и втора улица Тес Дрейк разглеждаше една репродукция на бюрото си. Картината от началото на миналото столетие изобразяваше живописен горист склон в планината Адирондак в щата Ню Йорк. В типичен за времето си стил, художникът беше нарисувал недокоснатата природа така романтично пищна и идилична, че картината приличаше на реклама, приканваща към заселване на този американски рай. До нея Тес постави снимка от 1938 г. на подобно място в същата планина. Заради ограничените възможности на цветната фотография от онова време снимката отстъпваше по колорит на репродукцията. Но все пак гъсто сплетените корони на дърветата изглеждаха доста внушителни.

Накрая Тес добави една снимка на същия склон, направена преди седмица. Тя рязко контрастираше с другите, но не защото печелеше от отличното цветовъзпроизвеждане на съвременната фотография. Тъкмо обратното. Краските бяха отчайващо еднообразни и помръкнали. Никаква зеленина. Само мръсно кафяво, сякаш нещо с филма не беше наред. Всъщност причината не беше във филма, а във въздуха, облаците и дъжда. Тази част от гората беше унищожена от киселинни дъждове. Оголените дървета приличаха на срамни скелети върху прокълнат склон.

Тес се облегна назад и огледа намръщено трите изображения. Впечатлението беше толкова потискащо, че едва ли статията, която трябваше да илюстрират, щеше да добави нещо ново. Разбира се, ще напише и нея, както многото други, с надеждата, че хората най-сетне ще реагират срещу глобалната криза. Тес беше пренебрегнала предложенията на такива реномирани издания като „Космополитън“ и „Венити Феър“ и беше избрала да работи за списанието „Майка Земя“.

Но, както признаваше пред себе си, идеализмът й не бе никаква жертва от нейна страна. На двадесет и осем години за разлика от връстниците й, загрижени преди всичко за доходите си, едно попечителство, завещано от баба й, я избавяше от изкушенията на високоплатената работа. Ирония на съдбата беше, че тези пари й даваха не само независимост, но и мотивация да се посвети на спасяването на околната среда, тъй като значителната сума беше дошла от огромните печалби на нейния дядо от химическите заводи, чиито отпадъци бяха отровили реките и замърсили питейната вода в няколко района на Ню Джърси и Пенсилвания. Тес смяташе, че така допринася най-много за поправянето на стореното зло.

Тя беше средна на ръст, със златисто-руса коса, привлекателни черти и стройно гъвкаво тяло, което поддържаше във форма с ежедневни занимания във фитнес-клуба близо до мансардата й в Сохо. Очите й бяха кристално сини, единственият грим — леко червило върху устните. Обичаше да носи джинси, памучни пуловери и маратонки.

Тес взе една ябълка и с удоволствие заби зъби в плода. Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна към мъжа, застанал в рамката на отворената врата.

— Пак оставаш да работиш — присви очи той. — Срам ме е, че си тръгвам.

Беше Уолтър Траск, главният редактор на списанието. Беше с измачкана риза, разхлабена яка и вратовръзка, преметнал сакото през ръка. Петдесет и пет годишен, възпълен, той имаше оредяваща сива коса и бледо отпуснато лице.

Тес погледна часовника си.

— Господи, стана ли седем? Подготвям материала за киселинните дъждове.

— Утре ще го довършиш, Тес. Почини си. Земята ще доживее до утре. Но ти няма да издържиш дълго, ако не намалиш темпото. Чете ли вестниците? Убийствата в компанията „Пас-Рим“ след катастрофата. Как ти се струва?

— Всичко е ясно — сви рамене Тес.

— Тъй ли?

— Заради катастрофата е.

— Разбира се, но аз имах предвид друго. Мислиш ли, че от това ще стане статия?