Дейвид Морел - Знакът на пламъка

— Боже, каква досада! Да ни безпокоят тъй рано.

— Знам, скъпа, Но беше важно. Промених решението си. Започвам да симпатизирам на Баркър и Хъдзън. Децата на нацията — трябва да ги защитим, да им осигурим чист въздух за дишане.

— Но какво ще кажат…?

— Щедрите ми спонсори от Детройт? Трябва да ги убедя, скъпа. — Дейвис мислеше за снимките и възбуждащата миризма на секретарката си. — Да, те ще разберат.

Коралово море, Южният Пасифик

Супертанкерът „Аргонавт“, натоварен със суров петрол от Персийския залив за рафинерията до Бризбейн на източния австралийски бряг, се движеше с три часа пред разписанието. Тихо време и спокойно море през целия път. Нищо повече не може да се желае, мислеше си капитанът Виктор Малоун. Двадесет и две години плаваше в океана като служител на компанията „Пасифик Рим Петролиум Корпорейшън“. Беше на четиридесет и осем, среден на ръст, с оредяваща тъмна коса. Въпреки че рядко излизаше на палубата, леко подпухналото му лице беше червендалесто. На капитанския мостик, който напоследък му създаваше чувство за клаустрофобия, той провери метеорологичните условия, сонара, радара и навигационните прибори. Нищо нередно. „След десет часа пристигаме“ — помисли си той. Утре сутрин. Уверен, че предстои една обичайна вечер, Малоун предаде управлението на дежурния помощник-капитан:

— Ще бъда в кабината си.

След пет минути, като заключи кабината отвътре, Малоун отключи едно чекмедже на бюрото си и извади преполовена бутилка водка. Договорът на Малоун с компанията предвиждаше пълно въздържание от употреба на алкохол на борда и дълги години Малоун го спазваше. Не помнеше как и кога започна да поддава, но накрая наруши правилото.

Може би заради развода преди три години — жена му се влюби в свой колега от кантората в Бостън, където работеше — един мъж, който, както сърдито му обясни тя, няма да я оставя сама за цели месеци.

Или заради самотните нощи в чужди пристанища, отдавна загубили романтичното си очарование.

Каквато и да беше причината, пийването преди лягане отдавна му беше станало таен навик, с който убиваше скуката на дългите рейсове. От страх, че започва да губи контрол над порока си, при този рейс Малоун си позволяваше алкохол само при пълно отчаяние.

Но пак беше почти привършил осемте бутилки, които вмъкна тайно на борда. Чудно колко бързо вървят, размишляваше той, като си отсипа сто грама водка и се облегна назад в стола.

Щеше да е добре да има лед и вермут, но утре като пристигнат в рафинерията, веднага след формалностите ще иде в някой бар, където не го познават и ще се наслади отново на едно мартини.

Не, на няколко.

Капитанът си наля още сто грама и след половин час, когато заспа, и бутилката, и чашата бяха празни.

Внезапно го стресна гласът на дежурния помощник-капитан:

— Капитане?

Малоун с усилие отвори едното си око, потърси източника на гласа и разбра, че е от интеркома.

— Капитане, има проблем със сонара.

Малоун надигна с труд размътената си глава, отвори и двете очи и се помъчи да фокусира погледа си. Чашата му се търкулна, когато се изправи и потърси бутона на интеркома.

— Да, какво? Какво е…? Повторете!

— Проблеми със сонара, капитане. Временна загуба на сигнала.

Усещаше езика си надебелял. Устните му бяха като от гума.

— Да не е… късо съединение в сонара?

— Така изглежда, сър. Наредих на екипа по поддръжката да го прегледа. Мисля, че е добре да се качите горе.

— Разбира се. Бях задрямал. Идвам ей сега, само секунда. — Ужасно много „с“-та. Той вдигна чашата, изми я и я прибра. Заключи бутилката в бюрото.

„Да си изплакна устата.“ От огледалото над мивката го стресна видът на зачервените му очи. „Хайде, събуди се.“ Наплиска лицето си с топла и студена вода и глътна два аспирина. Ризата му бе смачкана. „Трябва да я сменя. Ще заподозрат!“

От интеркома прозвуча мрачно гласът на дежурния помощник-капитан:

— Капитане, сонарът излезе от строя. Угасна напълно.

Малоун успя без залитане да прекоси кабината и да натисне бутона:

— Включете резервната система.

— И тя е извън строя, капитане.

— Не…? — Малоун си пое дъх. — Господи. Идвам веднага. С треперещи пръсти той закопча ризата си. В последния момент му хрумна да изплакне с лосион лицето си да не би някой да усети миризмата на уж недоловимата водка.

Господ беше милостив. Никой не го видя как излезе от кабината и залитайки, се вкопчи за перилата.

— Докладвай положението — заповяда Малоун в командната рубка, като се надяваше, че гласът му вдъхва респект.