Дейвид Морел - Знакът на пламъка

— Катастрофата заслужава статия, а не убийствата. Те са дребна подробност. Фанатиците вредят на каузата. Твърде много хора вече мислят, че ние преувеличаваме заплахата.

— Права си. Но списанието е на червено. Ако можехме… Е, няма значение… Заключи, като излизаш. И си тръгвай по-скоро, обещаваш ли? До утре, дечко.

След малко Тес чу асансьора. Тя довърши ябълката, прибра илюстрациите към статията и реши, че Траск е прав — трябва да си почине. Проблемът беше, че дори след плуването, душа, пътя до вкъщи, салатата и спагетите с доматен сос, мозъкът й все още щеше да е зает със статията. Затова, въпреки съвета на Траск, тя опакова материалите в две кутии, метна чантата си през рамо, взе кутиите и жълтата си работна папка и си тръгна от редакцията, натискайки с лакът ключовете на осветлението по пътя си. Накрая пак с лакът включи охранителната инсталация. Мина заднешком през вратата, която се заключи автоматично след нея. Докато чакаше асансьора в малкото фоайе, усети, че наистина е уморена.

Умората или съдбата. Независимо от причината, когато влезе в асансьора, Тес изпусна папката си. От нея изпадна златната й писалка „Крос“. Подаръкът от баща й за приемането й в колежа беше скъп спомен — той не доживя да види дипломирането й.

Потискайки внезапната печал, Тес натисна бутона за партера и се наведе за папката и писалката. Внезапно асансьорът спря и Тес, без да успее да се изправи, видя зад себе си силуета на мъж. Изпита неудобство заради несръчната поза, в която я завариха. Но добродушната усмивка на мъжа неочаквано я отпусна. С израз на разбиране той вдигна папката и писалката. Тес все още не знаеше, че тази негова любезност ще промени напълно живота й. В последвалите кошмарни дни и нощи Тес щеше трескаво отново и отново да анализира тези няколко мига и да се чуди дали, ако не беше изпуснала папките, изобщо щяха да завържат разговор. Може би нямаше да ги има и болката, и мъката, и страхът…

Той беше над метър и осемдесет, а Тес, която също не бе ниска, харесваше високите мъже. Имаше здрав загар, квадратна челюст и сурова, класическа мъжка красота. Беше с идеални пропорции, мускулест, но строен. Дрехите му бяха като нейните — маратонки, джинси, синя памучна риза под виненочервен памучен пуловер. Но очите му — те впечатлиха Тес най-силно. Светеха с излъчване, идещо сякаш от душата му. Имаха необикновен сив цвят, за какъвто тя само беше чела в любовните книжки от момичешките си години.

Докато Тес се опитваше да прикрие неудобството си, непознатият усмихнато попита:

— Тежък ден, а?

— Нищо особено. Просто дълъг.

Той посочи кутиите в ръцете й:

— И май ще продължи.

Тес се изчерви.

— Опитвам се да върша много неща.

— По-добре, отколкото да не вършиш нищо. — Той натисна бутона за партера и се вгледа в писалката. — Златен „Крос“.

Марката сякаш му напомняше нещо. Той закачи писалката към папката и я подаде на Тес. За миг ръцете им се докоснаха и Тес трепна.

— Вие работите в списанието?

— Как разбрахте?

— По надписите на кутиите.

— А, да — Тес отново се изчерви. — А вие? Дойдохте от долния етаж. Там има само една фирма — „Документално Видео“.

— Точно така. Между другото, чета вашето списание. Много е добро. Аз събирам материал, свързан с работата ви — правя един видеофилм за недостатъчното обезопасяване на погребите за атомни отпадъци. Няма нищо по-важно…

— От това да се опази планетата? Ех, ако повече хора мислеха така.

— Това е проблемът, нали?

— О, проблемите са много. Кой от тях имате предвид?

— Човешката природа. Не съм сигурен, че планетата може да се спаси.

Тес беше изненадана от думите му.

Асансьорът спря.

— Да ви помогна ли за папките? — попита непознатият.

— Не, ще се оправя.

Той помогна на Тес да вземе такси, огледа се наоколо, сякаш търсеше някого, и като каза „Да благослови Бог“, се отдалечи и бързо се стопи в тълпата.

Пръстите на Тес още тръпнеха.

На следващата сутрин, докато чакаше асансьора, Тес забеляза непознатия да влиза в сградата и усети, че пламва.

— Здравейте отново.

Притеснена от влечението си към него, Тес се усмихна:

— Приятно утро, нали.

— Наистина. Като бягах тази сутрин, бризът беше издухал смога.

— Вие бягате?

— Всеки ден.

— И аз бягам.

— Личи си.

Тес се изчерви още повече.

— Здрав дух в здраво тяло — каза той.

Разговорът секна.

— Този асансьор…

— Ужасно е бавен. Но аз се старая да понасям всичко.

— Нещо като „търпението е злато“?