Дейвид Морел - Знакът на пламъка

— Още един въпрос… Искаш ли да се видим утре? — тя се изненада от дързостта си. Сърцето й прескачаше.

— Дали искам? — Джоузеф се замисли, втренчен в масата, като си играеше с вилицата и ножа. — Разбира се. Ще ми бъде приятно.

Тес въздъхна.

— Но трябва да те предупредя.

„По дяволите. Знаех си. Такъв страхотен мъж, сега ще каже, че си има някоя.“

— Можем да бъдем само приятели… Имам предвид, че не можем да бъдем любовници.

Неговата прямота я смая.

— Хей, аз не ти предлагах да се любим.

— Знам. Грешката не е твоя — Джоузеф нежно докосна през масата ръката й. Тес забеляза назъбен белег отгоре на китката му. — Не исках да те обидя или засегна. Просто… не би разбрала някои неща.

— Мисля, че разбирам.

— Така ли?

— Ти си обратен, нали?

Той се засмя.

— Нищо подобно.

— И аз си помислих, че не би ме заговорил, ако беше. Но все пак искам да знам защо. Дано не ти изглеждам глупава.

— Повярвай, не съм такъв и ти не си глупава.

— Тогава, може би нещастен случай или…

— … ме е лишил от мъжественост? Не. Наистина съм много поласкан, че искаш да се видим. Но имам някои… да кажем… задължения. Не мога да ти кажа какви и защо трябва да ги спазвам. Просто ми вярвай, разбери ме и ме приеми такъв. Важното е, че се радвам на нашето приятелство.

— Слушай — Тес прехапа устни. — Може би да оставим това.

— Защо? Не можеш ли да си представиш връзка между жена и мъж без секс?

— Господи, чувствам се като идиот.

— Недей. Ти си нормална, умна, привлекателна жена, с естествени желания. Но аз — Джоузеф я погледна прямо — съм съвсем различен.

— Не можеш да ме убедиш. Сигурно затова — Тес не вярваше че го казва — искам да бъда с теб.

— Платонически.

— Добре. Засега. Но кой знае?

— Не, Тес. Нито сега, нито после. Вярвай ми, така е по-добре.

— Защо?

— Защото е завинаги.

— Ти си най-странният мъж, когото познавам.

— Ще го приема за комплимент.

— Добре — Тес набра смелост. — Утре по кое време?

— Десет сутринта? — предложи Джоузеф. — В Ист Сайд. Парка „Карл Шурц“. На изхода на осемдесет и осма улица. До кметството.

— Знам го.

— Край реката има алея за джогинг. Щом бягаш всеки ден, можем да го правим заедно.

— Страхотно — каза Тес. — С бягане ще избивам влечението си към теб?

— Тренировките творят чудеса, моя платоническа приятелко.

— За теб — може би.

Джоузеф се ухили весело.

— Нещо като студен душ.

— Но да те предупредя — каза Тес, — ще направя всичко възможно да те съблазня.

— Безмислено е. Никой не може.

— Приемам го като предизвикателство.

Дори в десет сутринта алеята за джогинг в гористия парк до Ист Ривър беше оживена. Липсваха потоците от коли и въздухът бе чист под необичайно ясното небе. Възрастни хора седяха на пейките, наслаждавайки се на съботното спокойствие. Вляво зад ниска ограда юноши играеха баскетбол. Тук-там по поляната хора правеха слънчеви бани под силното юнско слънце. Други разхождаха кучета между дърветата. Този хубав ден, мислеше си Тес, е като дар от небето.

Тя беше в син анцуг, който отиваше на тюркоазените й очи. Свободен, но все пак очертаващ фигурата й — стройното гъвкаво тяло и здравите високи гърди. Червената лента се открояваше върху късата й руса коса.

Докато чакаше, Тес не преставаше да се пита на какво се дължи това непреодолимо влечение към Джоузеф. Наистина беше хубав, но имаше и други хубави мъже, а към никого от тях тя не беше изпитвала подобно желание за близост. Повечето бяха така уверени в своята неотразимост, че не можеше да ги понася. Един такъв хубавец, докато се кълнеше, че мисли единствено за нея, се срещаше с още три други жени. Друг беше изгряващ телевизионен бос и Тес трябваше да му повтаря непрекъснато колко е велик.

За последните шест месеца не беше излизала с никого. Може би затова Джоузеф я притегляше тъй силно. Комбинация от претоварване с работа и самота. Но колкото повече мислеше, толкова по-малко приемаше това обяснение. В него имаше нещо — Тес търсеше точната дума — различно. Красив мъж, но без всякаква суета, с който е приятно да се разговаря и който се отнася към нея с уважение, като човек, а не като потенциален сексуален партньор. И все пак, никога преди не е показвала толкова настойчиво и откровено чувствата си. Имаше още нещо в него. Непознатото усещане бе не само странно, но и тревожно.

Тес не знаеше откъде ще дойде Джоузеф — отляво или отдясно, или отпред през гористия парк — и често се оглеждаше. „Трябваше да изберем по-определено място за срещата.“ — мислеше Тес като продължаваше да се взира в тълпата. „Джоузеф лесно ще ме забележи.“