Дейвид Морел - Знакът на пламъка

— Аз не съм съдебен куриер.

— Така казваш.

— Слушай. Просто съм разтревожена за един приятел.

— Твоя работа. Моята е да си пазя хляба. Ако онова момиче, дето го замествам, се залежи или пукне, или нещо такова, може да остана тук за постоянно. Що не се разкараш, а? Кой знае дали не работиш за моя шеф и той не те е пратил да провериш дали правя каквото ми е казал. Търси си приятеля другаде.

В таксито на връщане, разтреперана и объркана. Тес се чудеше дали беше направила всичко възможно. Ако Джоузеф е решил да напусне службата и да изчезне, това вече не е нейна работа, убеждаваше се тя. Но въпреки това не можеше да преодолее тревожното присвиване в стомаха. Ами ако изчезването му има нещо общо с нея?

Глупости, никой не напуска работа, само за да избяга от една жена, която го ухажва твърде настойчиво. Освен това Джоузеф не е напуснал. Секретарката в службата му каза, че изобщо не се е обаждал да предупреди, че ще отсъства.

Е и какво? Това нищо не доказва. Много хора напускат без да се обадят. Просто не се появяват повече.

„Но Джоузеф не изглеждаше толкова безотговорен.“ — мислеше Тес.

Да, но не приличаше и на човек, който ще ти върже тенекия, нали? Ама че си наивна. Виждала си го само три пъти. Всъщност нищо не знаеш за него. Съгласи се — нали така му каза — че той е най-странният мъж, когото си срещала. Дори секретарката на „Документално видео“ го нарече „странен“. Може би точно това те привлече в него.

Тес прехапа устни. Още нещо трябва да признаеш. Загрижена си, защото мислиш, че може да му се е случило нещо. Ами ако лежи у тях болен и няма сили да телефонира? Това обяснение би утешило наранената ти гордост.

По радиото в таксито говорителят съобщаваше припряно новини от бедствието с отровния газ в Тенеси. Три хиляди жертви. Осем хиляди тежко пострадали. Замърсени с труповете на хиляди птици и животни поля. Горите и посевите вече бяха попарени от отровния облак. Заедно с много други правителствени организации и Агенцията за защита на околната среда беше изпратила изследователи на мястото на кошмара с нареждане да проучат причините за дерайлирането на влака. Предварителното становище — според неназован високопоставен източник — беше, че поради орязване на бюджета и финансови проблеми железопътната компания в Тенеси е съкратила ремонтните групи. Собственикът на отсечката все още не е намерен, но според слухове скорошният му разорителен развод заради връзка с една от секретарките му го бил откъснал от управлението на компанията. Бригадирът на ремонтната група пък смъркал кокаин.

„Господи!“ — помисли си Тес. Загрижила съм се за някой си, защото ме остави да го чакам, докато в същото време загиват хиляди.

Рязък глас прекъсна мислите й.

— Какво? — стресна се Тес. — Извинете, не чух…

— Госпожице — сърдито повтори шофьорът, — пристигнахме. Дължите ми четири долара.

Тес се опита да се съсредоточи върху статията си, но докато преравяше бележките си за по-изразително заключение, се загледа в писалката „Крос“. Спомни си деня, когато я получи от баща си и как тя стана причина да се запознае с Джоузеф.

Тес скочи, излезе навън и покрай дългата редица стаи стигна до отворената последна врата в края на коридора. В същия миг решителността я напусна. Защото видя Уолтър Траск да разтрива слепоочията си надвесен над нещо, което приличаше на финансов отчет.

Тес понечи да се върне, но той беше усетил присъствието й. Вдигна загрижен поглед към вратата и веднага смени изражението си с усмивка.

— Хей, дечко, как си?

Тес не отговори.

— Хайде, какво има? — Траск се облегна назад и вдигна ръце. — Винаги си тъй слънчева. Толкова ли е лошо? Влизай. Седни. Кажи сега. Проблеми със статията ли имаш?

— Проблеми? Да — тя се отпусна върху стола, — но не със статията.

— Което значи… — веждите на Траск се вдигнаха още повече.

— Лични. — Тес се колебаеше. — Ужасно е.

— Глупости. Затова вратата ми е винаги отворена. Личните проблеми винаги пораждат и професионални. Ако хората ми са нещастни, страда списанието. Излей душата си, Тес. Знаеш колко те обичам. Мисля, че няма нужда да ти казвам, че всичко ще остане между тези стени, вярвай ми.

Тес се опита да се овладее. От покойния си баща беше научила, че за някои неща не се пита направо.

— Исках да те питам… Нали знаеш, има едни компании, които получават пощата ти.

Траск присви очи и бръчките около очите му се очертаха.

— Получават пощата ти?

— Нещо като пощенска кутия. Само че не е в пощенската станция.