Дейвид Морел - Знакът на пламъка

Бикът ревеше в предсмъртен изблик на гордост и отчаяна смелост. Краката му се подкосиха. Тес чу как копитата му риеха в желязната решетка, после тялото му се строполи върху нея. Нов фонтан от кръв обля косата й, лицето, голото й тяло, краката й бяха затънали до глезените в ужасната димяща течност.

Тя почти изгуби съзнание и се свлече. Крейг се опита да я подхване, но също залитна под напора на пороя.

— Господи! — възкликна Крейг.

— Сега разбра ли? — Фулано стана от падналия бик и се прехвърли през оградата на загона.

Тес беше потресена от безумието, но вече не трепереше, защото димящата животворна кръв на свещения бик я бе стоплила. Тя мигаше през стичащата се лепкава червена течност. Опита се да събере мислите си, но не можа да отговори на Фулано.

— Отговори!

— Жертвата — едва се изтръгна от гърлото й — ме научи, че животът е безценен. — Гласът й бе дрезгав, думите излитаха като протяжен стон. — Кървавият порой от бика е тъй шокиращ, че за цял живот ще помним, че от смъртта няма връщане и че нищо не трябва да загива в природата, освен при абсолютна нужда. Затова не ядете месо. Затова сте предимно вегетарианци, защото житото се ражда отново следващата пролет, но убитото животно не може. Ако унищожим много от тях могат да изчезнат цели видове. Ако не се грижим, ще унищожим цялото богатство на Земята.

Възцари се ужасяваща тишина.

— Ти разбра — проговори Фулано. — Добре дошла. Ти си една от нас.

Тес избърса слепените си от кръвта устни. Пое дъх и едва не се задави от кръвта в ноздрите си.

Това беше посланието. Уважение към живота, защото смъртта е необратима.

Но къде беше уважението ви към живота, копелета, когато убихте майка ми! Лицемерни лайнари!

Далечно ехо прекъсна яростните й мисли. Трусът, макар и далечен, разлюля скалата под краката им.

— Какво става? — извика Джерард горе.

Бам! Втори гръм разтресе скалите. Някъде се търкулна камък.

— Срутване — викна Фулано.

— Не, експлозии! — Джерард беше уплашен.

— Проверете веднага — нареди Фулано на охраната. — Ето ключа! Отворете вратата!

До тях долетя шумът от множество стъпки.

Крейг сграбчи ръката на Тес и я повлече по стъпалата нагоре. Тя се хлъзгаше, падаше и отново ставаше. Накрая прекрачи последното стъпало и се изправи до Крейг. Кръвта върху телата им изстиваше. Треперейки от студ, навлякоха дрехите си, които веднага подгизнаха. Без да погледнат величественото тяло на белия бик в загона, те обърнаха поглед към църквата. Фулано, Джерард и Хъф Кели стояха в началото на сводестия проход, а хората от охраната тичаха през църквата към вратата.

В момента, в който я отвориха, се обърнаха втрещени.

— Светлината е изгаснала!

— Две врати, две експлозии — сви пръстите си Фулано. — При първата е взривен и генераторът.

— Но кой е могъл… — започна Джерард.

— Знаеш кой! Инквизиторите!

— Няма да ни намерят в тъмното.

— Те са се подготвили. Трябва само да следват жиците. — Той викна на охраната: — Скрийте се в тунела! Щом се появят, стреляме. Тук ще ни паднат в ръцете!

Вратата бе затворена отново.

— Но как са ни проследили? — мърмореше Фулано.

Джерард се завъртя към Тес и Крейг.

— Вие! Вие сте ги довели!

— Как? — озъби се Крейг. — Знаете, че не беше възможно. Държахте ни в плен още от базата. С кацането ни прехвърлихте на друг самолет. После на хеликоптер. Подчинявахме се напълно. Дори се покръстихме. Направихме всичко, за да докажем, че сме с вас.

— Все някак трябва да… — Фулано ги оглеждаше. — Претърсихме ви за оръжие. Дрехите…

— Погледни краката й. Тя е със същите обувки! Взела ги е със себе си. Това е! Сигурно има нещо в тях, което сигнализира!

— Свали ги! — нареди Фулано. — Дай да ги видя!

Тес отстъпи назад.

— Значи познах! — изкрещя той.

— Кели — извика Джерард. — Застреляй ги. Ние им се доверихме. Те не го заслужават. Стреляй!

Кели вече насочваше оръжието си.

Със светкавичен скок Крейг се хвърли към Тес и двамата се търкулнаха в езерцето зад един сталагмит. Но изстрелите, които се чуха, не идваха от Кели.

Те долетяха иззад вратата на църквата. Чуха се стонове, вратата се отвори и хората от охраната нахлуха вътре и я затръшнаха след себе си.

— Нямаха фенери — викаха от охраната. — Бяха с очила за нощно виждане. Не можехме да се скрием никъде!

— Прикривайте ни! — нареди Фулано.

Вече се чуваха удари по вратата.

— Залегнете, ще я взривят! — викна Фулано.

Кели се беше обърнал натам.