Стивън Кунц - Полетът на Интрудър

Джейк седна на бюрото и задиша дълбоко. На монитора над главата му самолетите безшумно кацаха един след друг. Вече приземилите се екипажи започнаха да пристигат в каюткомпанията. Новия се върна от бюфета точно когато телефонът зазвъня отново.

— Предполетна четири. Тук лейтенант Графтън, сър!

— Там ли е заместник-командирът? — беше Кампарели.

— Мисля, че отиде в Техническия отдел да търси Джо Уагнър.

— Джо е в каютата ми. Изпрати някой да намери капитан Уилсън и да го прати при мен. Искам да го видя! — Шкиперът затвори.

— Нови, върви да намериш заместник-командира! Сигурно в момента вдига пара в работилниците. — Джейк напразно опита да скрие задоволството от гласа си. — Кажи му, че шкиперът го вика в каютата си.

Когато Новия се върна, Джейк тръгна към каютата си. Сега най-после щеше да прочете писмото на Кали. Тъкмо се бе настанил зад бюрото си с писмото в ръце, когато телефонът иззвъня.

— Искаш ли да чуеш последната клюка? — изкикоти се отсреща Сами. — Уилсън Заека е спрян от полети! Перманентно.

— Колко перманентно?

— Ами така, завинаги! Махнали са го, подрязали са му крилцата, видели са му сметката! Нещо като ампутация.

— Не думай!

— Казват, че било понеже прекалено често подмокрял гащите.

Джейк прочисти гърло.

— Сигурно му е доста тежко! — успя да произнесе накрая той.

— Направо съм с разбито сърце! — изсумтя Сами и затвори. Пилотът върна слушалката върху вилката и се разсмя с глас. Смя се, докато очите му не се просълзиха.

Най-после отгърна листата от писмото на Кали. Беше му изпратила и една своя снимка, която той повдигна към светлината, за да я разгледа по-добре. Тя стоеше изправена на Виктория Пийк, на фона на замъглените планински склонове на Новите Земи. Това бе снимка на привлекателна млада жена в проста лятна рокля с цвят на жито — всъщност, нищо особено, — но за Джейк всеки дребен детайл бе от огромно значение. Взря се в усмихнатите ѝ устни и си припомни как точно бе изглеждала малко преди да я целуне за последен път.

Той поклати глава. Мушна снимката между листата и започна да чете писмото. „Скъпи Джейк — пишеше му тя, — много съм щастлива, че всичко е завършило толкова добре за теб. Онази мида, която ти подарих в Куби, за да ти носи късмет, май се оказа наистина магическа.“ Поздравяваше го за връщането му към летене. Джейк бе доволен, че тя го разбира така добре. След още няколко изречения прочете: „Знам колко важно е летенето за теб; страхувах се, че ако те лишат от възможността да летиш, ще се чувстваш така, сякаш част от теб — може би най-важната — е умряла!“

В убежището на каютата си Джейк се замисли доколко важно бе летенето за него наистина. Като момче то му бе носило свобода и небивало вълнение, което животът иначе не можеше да му предложи. Но какво бе за него летенето сега, когато да бъде пилот значеше да умее да избягва противниковата зенитна артилерия или пък да се врязва като острието на нож през завесата от трасиращи снаряди? Даде си сметка, че истински жив се чувстваше само в моментите, когато ракетите и снарядите се опитваха да го застигнат, а той бе оголен и на предела на силите си. Беше се пристрастил към адреналина, съпътстващ сблъсъците с подигравателно хилещата се в лицето му смърт.

Отново разгледа снимката на Кали, след което продължи да чете: „През целия си живот съм търсила мъж, който не носи никаква маска и действително е такъв, за какъвто се представя — някой, който да е наясно със себе си и никога да не се преструва. Мисля, че го намерих.“

Джейк дочете писмото, сгъна го и го прибра в плика. Сложи снимката на бюрото си. Спомни си, че бе оставил мидата в джоба на ръкава на летателния си костюм и откри, че като по чудо, въпреки крехкостта ѝ, тя бе все още цяла. Уви я в малко тоалетна хартия и я пъхна в плика. После прибра писмото в сейфа си.

Извади пръстена от синята му кутийка и повдигна диаманта към лампата. Върху стената заиграха цветни зайчета. Може пък и да не е чак такава лудост, помисли си той. Сложи годежния пръстен в джоба на мястото на мидичката и дръпна ципа.

На 28 декември Джейк и Тайгър научиха, че за пети пореден път трябва да атакуват ракетни площадки. Този път целта им се намираше в северните покрайнини на Ханой.

— Може би ще е най-добре да заобиколим града — предложи Тайгър.

Джейк разгледа стенната карта. Местата, където имаше зенитни и ракетни бази, бяха отбелязани с цветни карфици. Ханой направо приличаше на игленик. Е, те с Коул и преди бяха ходили там. Джейк се върна до масата, където Тайгър бе разтворил картите си.