Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— Залогът е бил живот или смърт — долетя внезапно иззад Бюканън гласът на Реймънд и го накара да се обърне рязко.

Гледката, която се разкри пред очите му, потресе Бюканън. Обърка го. За миг изпита усещането, че халюцинира, че умората, заедно с болката от раните, е замъглила сетивата му. Но когато Реймънд пристъпи напред през дима, обагрен в кървавочервено от лъчите на залязващото слънце, Бюканън се видя принуден да приеме, че това, което очите му виждаха, въпреки цялата му нелепост, беше поразително истинско.

Реймънд беше полугол. Около кръста и слабините си беше надянал дебела кожена препаска. Подобни доспехи бяха пристегнати с ремъци около раменете, лактите и коленете му. Останалата част от тялото му беше гола, виждаха се зърната на гърдите му. Оголените му мускули говореха за сила и мощ, които можеха да се постигнат единствено с многочасови ежедневни тренировки.

Бюканън, който беше в отлична състояние преди началото на операцията в Мексико, беше пътувал толкова много и така беше изтощен от раните си, че не беше имал време за тренировки и беше далеч от най-добрата си форма.

Кожените доспехи придаваха на Реймънд необичаен вид, но това, което подсилваше смущаващото чувство за нереалност беше шлемът на главата му, от който стърчаха дълги, ярко оцветени пера, създаващи илюзията за някакъв войн на маите, изплувал през дима от отдавна отминала епоха. В ръцете си държеше голяма топка, която пусна върху каменното игрище. Топката се удари в повърхността му и се търкулна, а звукът, който отекна, показваше колко твърда и тежка е тя. Реймънд хвърли в краката на Бюканън кожени доспехи.

— Съблечи се и ги сложи.

— И защо да го правя? — отговори Бюканън.

Реймънд вдигна топката и я хвърли към Бюканън, който се отдръпна, но не достатъчно бързо, тъй като действието на опиата все още не беше напълно отминало. Ударът, който получи в лявата ръка, беше изненадващо болезнен.

— Съблечи се и сложи доспехите, иначе няма да оцелееш и тридесет секунди — каза Реймънд.

Бюканън бавно се подчини, като се опитваше да спечели време и да помисли. Горе, над него, Холи изглеждаше още по-ужасена. Бюканън се напрегна, за да измисли по какъв начин двамата биха могли да избягат, но нито един от плановете не вършеше работа срещу пазача до Холи и автомата в ръцете му. Пазачът щеше да стреля преди Бюканън да успее да се изкачи по стената и да се добере до тях.

— Сам ги направих — каза Реймънд, — като се ръководех от рисунките по тези стени.

Той посочи вляво от Бюканън, точно под вертикалния каменен обръч, който стърчеше от върха на стената.

— Интересува ме най-вече тази сцена.

Бюканън присви очи и за миг изображението — воин с доспехи и с корона от пера на главата — поразително му заприлича на Реймънд.

— Когато за пръв път стъпих на това игрище — продължи Реймънд — изпитах чувството, че сякаш съм пристигнал у дома. Почувствах се така, сякаш съм бил тук, сякаш съм играл тук. Много, много отдавна.

Бюканън продължи да се взира в изображението. Ужасен, той осъзна, че воинът стискаше за косата отсечена човешка глава, от врата на която капеше кръв.

— Това имах пред вид, когато казах, че залогът е живот или смърт — заяви Реймънд. — Нали разбираш, наказанието за победения било смърт. А победителят? Той не само оставал жив. На него се падала честта да убие победения.

— За какво става въпрос тук? — попита Бюканън. — Да не искаш да ми кажеш, че ако победя, ще ме пуснете на свобода?

На игрището се възцари тишина. Чуваше се само шума на машините в далечината.

— Така си и помислих — каза Бюканън. — Каквото и да стане, все ще загубя.

— Това може би се е отнасяло и за древните маи — жлъчно го прекъсна Дръмонд.

— Какво означава това?

— Някои от историците, изучаващи културата на маите, твърдят, че не победените, а победителите са били убивани.

— Това е абсурдно — каза Бюканън. — Кой, в такъв случай, би поискал да играе?

— Реймънд е съгласен с теб — отговори старецът. — Но теорията е, че да победиш било такава чест, че все едно си се издигал до нивото на боговете. А следващата логическа стъпка е била да те принесат в жертва, за да заемеш мястото си сред тях.

— Звучи ми така, сякаш единствените истински победители са били тези, които са наблюдавали.

— Да — потвърди Дръмонд. — Както ти казах, аз съм търсач на уникалното. Сега ще имам привилегията да наблюдавам нещо изключително. За първи път от петстотин години насам ще се играе пок-а-ток. Единствено за мен.