Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Обръщението го стресна. Как е успял да научи името ми? — помисли си Бюканън.

Дръмонд присви очи, после насочи вниманието си към Холи.

— Госпожице Маккой, надявам се, че Реймънд се е погрижил да се чувствате удобно по време на полета. Сеньор Делгадо, радвам се, че успяхте да се присъедините към нас.

— Начинът, по който ме поканиха, ясно ми показа, че нямам друг избор.

— Разбира се, че имате избор — каза Дръмонд. — Можете да влезете в затвора или да станете следващия президент на Мексико. Кое предпочитате?

Реймънд беше затворил вратата след като влязоха. Сега тя се отвори с трясък и отвън нахлу шума на строителните машини. В стаята влезе жена с прашни джинси и потна работна риза. В ръцете си държеше дълги рула от дебела хартия, които по всяка вероятност, помисли си Бюканън, бяха карти.

— Не сега, дявол да го вземе — каза Дръмонд.

Жената сякаш се стресна. Докато излизаше заднешком и затваряше вратата, в стаята нахлу дим. Дръмонд отново се обърна към Делгадо.

— Напреднали сме много повече, отколкото очаквах. До утре сутринта трябва да сме в състояние да започнем изпомпването. Когато се върнете в Мексико Сити, искам да уредите всичко необходимо. Кажете на вашите хора, че всичко е готово. Не искам никакви неприятности. Платил съм колкото трябва. Искам всички да ми съдействат.

— Накарахте ме да дойда тук, за да ми кажете това, което вече ми беше известно?

— Накарах ви да дойдете тук, за да видите за какво сте продали душата си — каза Дръмонд. — Не е добре да стоите настрани от цената на вашите грехове. Иначе можете да се изкушите да забравите сделката, която сключихме. За да ви напомня, искам да видите какво ще се случи с моите двама гости — той се обърна учудващо бързо за възрастта си към Бюканън и Холи. — Какво точно ви е известно?

— Намерих това в калъфа на фотоапарата им — заяви Реймънд. Той сложи на масата една видеокасета.

— Виж ти, виж ти! — каза Дръмонд.

— Изгледах я у Делгадо.

— И?

— Копието не е с идеално качество, но изпълнението на Делгадо е все така завладяващо — отговори Реймънд.

— В такъв случай знаете повече, отколкото трябва — каза Дръмонд на Бюканън и Холи.

— Слушайте, това изобщо не ни интересува — обърна се към него Бюканън.

— Прав сте.

— Не ме интересува нито нефта, нито какво ще направите, за да накажете Делгадо — продължи Бюканън. — Единственото, което се опитвам да направя, е да намеря Хуана Мендес.

Дръмонд повдигна гъстите си побелели вежди.

— Е, не само вие искате да я намерите.

Те се взираха един в друг и Бюканън изведнъж разбра какво по всяка вероятност се беше случило — Хуана се беше съгласила да работи за Дръмонд и да се представя за Мария Томес, но след няколко месеца Хуана се е почувствала като попаднала в капан. Какъвто и да е бил нейният мотив, тя беше нарушила уговорката им и беше избягала. По пътя, тъй като не е искала да рискува да се обади по телефона на шефовете на Бюканън, но е трябвало да се свърже с него без никой външен човек да разбере съобщението й, тя е изпратила картичката, чието съдържание би могъл да разгадае единствено Бюканън. Междувременно хората на Дръмонд са започнали трескаво да я търсят, поставили са засада в дома й, организирали са наблюдение над дома на родителите й и всички други места, където са смятали, че тя може да отиде. Трябвало е да бъдат сигурни, че Хуана никога няма да проговори. Ако истината за Мария Томес станеше известна, Дръмонд не би могъл повече да контролира Делгадо. Дръмонд нямаше да разполага с политически средства, за да осъществи този проект. Нефтената индустрия в Мексико беше национализирана още през тридесетте години на века. Чужденците нямаха никакво влияние в тази сфера, а Дръмонд очевидно се нуждаеше тъкмо от това. Това, че находището се беше оказало сред исторически останки с археологическа стойност, правеше политическия проблем още по-голям, въпреки че, както по всичко личеше, Дръмонд беше решил археологическия проблем по най-простия и варварски начин — като беше изравнил останките със земята. Когато Делгадо станеше президент на Мексико, той можеше да упражни влиянието си над съответните политици. С Дръмонд можеше да се подпише негласно споразумение. За това, че беше открил и разработил нефтеното находище, на него щяха тайно да му плащат огромните суми, които нефтените компании бяха печелили в дните преди национализацията. Но това не беше всичко, усещаше Бюканън. Имаше още нещо, нещо допълнително, въпреки че той беше твърде зает с мисли как да спаси живота си, за да анализира по-задълбочено ситуацията.