Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— Действието на опиата вече трябва да е започнало да отслабва — каза Реймънд.

Някой здраво сграбчи ръцете на Бюканън и му сложиха белезници.

— Удобно ли ти е? — Реймънд произнесе думите с такъв тон, сякаш говореше на някоя любовница.

Бюканън не отговори. Продължи да се преструва, че не може да помръдне. След малко чу, че сложиха белезници и на Холи.

Ревът на хеликоптера започна да отслабва, шумът от витлата постепенно стихна и машината кацна на земята. Пилотът изключи приборите за управление, витлата започнаха да губят скорост, ревът на двигателя се превърна във вой.

Когато вратата се отвори, Бюканън очакваше, че очите му ще бъдат заслепени от блясъка на слънцето. Вместо това над него се спусна сянка. Мъгла. Той беше забелязал, че небето беше започнало да губи блясъка си, докато хеликоптерът се спускаше, но тъй като имаше да мисли за толкова други неща, не беше обърнал внимание на това. Сега мъглата нахлу в кабината, а мирисът й беше толкова остър, че той инстинктивно се закашля. Дим. Наблизо нещо гореше.

Бюканън продължи да кашля.

— Опиатът временно блокира действието на слюноотделящите жлези — каза Реймънд, като извлече Бюканън от кабината и го хвърли на земята. — И гърлото пресъхва. Всъщност, доста време ще усещаш дразнене в гърлото — тонът на Реймънд подсказваше, че той се радва при мисълта, че Бюканън се чувства зле.

Холи също се закашля, после простена, когато Реймънд я извлече от кабината и я хвърли на земята до Бюканън. Край тях се стелеше дим.

— Защо изгаряте толкова много дървета? — разтревожено попита Делгадо.

— За да разширим площадката колкото може повече. Да прогоним туземците надалеч.

— Но няма ли огънят да запали…

— Господин Дръмонд знае какво прави. Всичко е изчислено.

Реймънд ритна Бюканън в хълбока. Бюканън изпъшка така, сякаш болката беше по-силна. Беше благодарен, че Реймънд не го беше ритнал в другия хълбок, където беше намушкан.

— Ставай! — каза Реймънд. — Нашите хора имат по-важна работа, отколкото да те носят. Знам, че можеш да го направиш. В противен случай ще те закарам с ритници до бараката.

За да покаже, че не се шегува, Реймънд отново ритна Бюканън, този път по-силно. Бюканън с мъка се надигна на колене, потрепери и успя да се изправи. Главата му се въртеше, също като дима, който го накара отново да се закашля.

Холи се надигна, залитна, но успя да запази равновесие. Тя ужасено погледна Бюканън и той се опита да я окуражи с поглед. Но не успя. Реймънд ги бутна и почти ги събори преди да успеят да се изправят и да поемат напред. Поведоха ги към широка постройка от дървени трупи, която едва се виждаше сред дима. Но това, което привлече вниманието на Бюканън, беше трескавата дейност, която кипеше наоколо — навсякъде бързаха работници, край него минаваха камиони и булдозери, кранове вдигаха подпорни греди и тръби. Сред шума на машините на Бюканън се стори, че дочу изстрел, и в този момент забеляза пред себе си разхвърляни каменни блокове, върху които бяха изсечени йероглифи. Видя разрушените останки от древните храмове. Изведнъж, щом димът за миг се вдигна, той зърна някаква пирамида. Но пирамидата не беше древна и не беше изградена от каменни блокове.

Висока и широка, тя беше построена от стомана. Бюканън никога не беше виждал нещо подобно. Конструкцията приличаше на гигантска тринога, с наклонени крака, свързани с непознати подпори. Въпреки че никога не беше виждал такова нещо, той инстинктивно разбра какво е. Сондажна кула за нефт. Това ли му трябва на Дръмонд тук? — запита се той. Но защо сондажната кула има такава странна конструкция?

Когато стигнаха до обгърнатата от дим дървена постройка, Реймънд отвори със замах вратата и бутна Бюканън и Холи вътре.

Бюканън за малко не падна в мрачното, миришещо на плесен помещение. Трябваше му известно време, за да могат очите му да свикнат с мъждивите, захранвани от генератор крушки на тавана. Той залитна, успя да се спре, изправи се, усети как Холи се препъна до него и се озова, премигвайки, очи в очи с Алистър Дръмонд.

Нито една от снимките в биографията и статиите във вестниците, които Бюканън беше чел, не отразяваше властното излъчване на Дръмонд, което сякаш изпълваше стаята, в която той се намираше. Зад очилата с дебели стъкла очите на стареца, хлътнали дълбоко в орбитите, сякаш пронизваха събеседниците му и ги караха да потръпват смутено. Дори старческият му глас беше властен.

— Господин Бюканън — каза Дръмонд.