Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Може да ми се наложи да потърся друго място, помисли си Бюканън. Без да показва чувствата, които го вълнуваха, той представи Холи и себе си на един прислужник, който излезе да ги посрещне и ги съпроводи до хладен, сенчест, застлан с мрамор вестибюл. Подминаха широко, извито стълбище и продължиха по коридора към облицован с махагонова ламперия кабинет, който миришеше на восък и политура. Обзаведен с кожени мебели, той беше пълен с ловни трофеи, както и с многобройни карабини и пушки, подредени в шкафове със стъклени витрини.

Въпреки че никога не го беше виждал, Бюканън веднага позна Делгадо, който се изправи иззад бюрото си, с още по-орлов нос и излъчващ още повече надменност, отколкото на записа и на снимките. Той обаче изглеждаше блед и още по-слаб, с изпити бузи, сякаш беше болен.

— Добре дошли — каза той.

В съзнанието на Бюканън изплуваха кадрите от записа, които показваха как Делгадо изнасилва и убива Мария Томес. Веднага щом се сдобиеше с информацията, която му трябваше, Бюканън възнамеряваше да го убие.

Делгадо приближи към тях. Английският му беше впечатляващ, въпреки че думите му звучаха малко надуто.

— За мен винаги е удоволствие да говоря с представители на американската преса, особено когато те работят за толкова известен вестник като „Вашингтон Поуст“. Сеньорита? Простете ми. Забравих името, което секретарката ми…

— Холи Маккой. А това е моят преводач, Тед Райли.

Делгадо се ръкува с тях.

— Добре — без да погледне Бюканън, той насочи вниманието си към Холи, очевидно впечатлен от нейната красота. — Тъй като аз говоря английски, няма да ни е нужен преводач.

— Освен това аз съм фотографът — каза Бюканън.

Делгадо махна презрително с ръка.

— По-късно ще имате възможност да ме снимате. Сеньорита Маккой, мога ли да ви предложа нещо за пиене преди обяда? Може би вино?

— Благодаря ви, но е малко рано.

— Разбира се — бързо се намеси Бюканън. — Вино ще бъде чудесно — не му беше останало време да научи Холи никога да не отказва на покана за напитка от страна на обекта. Отказът от употреба на алкохол намаляваше желанието на обекта да се държи дружелюбно. Той го караше да започне да подозира, че имаш причина, поради която не желаеш да се отпуснеш.

— Защо не? — каза Холи. — След като ще обядваме.

— Бяло или червено?

— Бяло, моля.

— Шардоне?

— Чудесно.

— И за мен същото — обади се Бюканън.

Без да му обръща внимание, Делгадо нареди на прислужника, който стоеше до вратата:

— Lo haga, Carlos. Донеси вино.

— Si, senor Delgado.

Бюканън се намръщи, когато забеляза някакъв мъж във вътрешния двор отвъд стъклените врати, които водеха към кабинета. Мъжът беше американец, около тридесет и пет годишен, добре облечен, русокос, приятен на вид. Щом забеляза, че Бюканън го гледа, мъжът кимна и се усмихна, а лицето му доби момчешки вид.

Делгадо тъкмо казваше:

— Знам, че графикът на американците винаги е запълнен до краен предел. Така че, ако искате да ми зададете няколко въпроса преди да поднесат обяда, моля.

Мъжът, който стоеше във вътрешния двор, влезе в кабинета.

— А, Реймънд — каза Делгадо. — Разходи ли се? Заповядай, имам гости от Америка, с които бих искал да те запозная. Сеньорита Маккой от „Вашингтон Поуст“.

Реймънд кимна почтително и приближи към Холи.

— За мен е удоволствие — той се ръкува с нея.

Ръкостискането я накара да се намръщи.

Реймънд се обърна и приближи към Бюканън.

— Здравейте. Господин…

— Райли. Тед.

Те се ръкуваха.

Изведнъж Бюканън почувства някакво бодване в дясната си длан.

Тя започна да пари. Ръката му изтръпна. Разтревожен, той погледна към Холи, която смаяно се взираше в дясната си длан.

— Колко време е нужно, за да подейства? — попита Делгадо.

— Това става на два етапа — каза Реймънд. Той свали пръстена от ръката си, постави го в малка кутийка и отново се усмихна. Сините му очи изглеждаха бездънни и студени.

Холи се свлече на колене. Бюканън престана да усеща дясната си ръка. Холи рухна на пода. Бюканън усети как нещо стяга гърдите му. Сърцето му биеше силно. Той падна.

Отчаян, Бюканън се опита да се изправи, но не можеше.

Не можеше да направи нищо. Тялото му се вцепени. Не можеше да помръдне крайниците си. Беше съвсем безпомощен. Погледна трескаво нагоре и видя, че Делгадо се усмихва самодоволно. Синеокият американец сведе поглед. Празната му усмивка беше смразяваща.

— Опиатът е от полуостров Юкатан. Маите са го използвали вместо кураре. Преди стотици години с него парализирали жертвите си, за да не се съпротивляват, когато изтръгвали сърцата им.