Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Холи от своя страна продължаваше да мълчи, сякаш си даваше сметка, че каквото й да кажеше, щеше да бъде разтълкувано погрешно, сякаш знаеше, че той ще й позволи да остане с него само ако не привлича вниманието му към себе си.

— Националният дворец — беше казал Бюканън на шофьора на таксито на испански. Думите бяха доста близки по звучене до английските и Холи ги разбра, макар че не попита защо отиваха в дворец, а не в хотел. Или може би Националният дворец беше хотел. Тя не знаеше. Никога не беше идвала в Мексико Сити. Оказа се, че тяхната крайна цел не беше нито дворец, нито хотел, а седалището на Мексиканското правителство.

Дори в гъстия смог гледката беше внушителна. Сред множеството от коли се простираше огромен площад, заобиколен от големи здания, две от които бяха катедрали. Самият Национален дворец беше прочут със своите арки, колонади и вътрешни дворове.

Бюканън и Холи слязоха от таксито, минаха през тълпата и влязоха във вестибюла на Националния дворец. Големи пъстри стенописи красяха стените на главното стълбище и на коридорите на първия етаж. Стенописите, дело на Диего Ривера, изобразяваха многовековната история на Мексико от ерата на ацтеките и маите, през нашествието на испанците, смесването на расите и многобройните революции, до някакво идеализирано бъдеще, в което мексиканските селяни работеха щастливо в прекрасно съжителство с природата. Като се вземеше пред вид замърсения въздух отвън, това идеализирано бъдеще очевидно беше твърде далеч.

Бюканън спря само за миг, за да огледа стенописите. Беше станал по-напрегнат, по-целенасочен, сякаш тласкан от ужасно предчувствие и не смееше да загуби дори и секунда. В шумния, изпълнен с отекващи гласове коридор, той поговори с един от портиерите, който го насочи към някаква врата надолу по коридора. Там, в магазина за подаръци, Бюканън подмина книгите и обичайните сувенири и започна да оглежда окачените по стените снимки на хора, очевидно членове на правителството, някои на групи, други сами. Той се взря внимателно в някои от снимките. Същото направи и Холи, като междувременно го погледна крадешком и забеляза, че лицевите му мускули бяха обезпокоително стегнати, а кръвта мощно пулсираше във вените на врата и слепоочията му. Тъмните му очи сякаш пламтяха. Той посочи към една от снимките, която беше привлякла и вниманието на Холи — висок, строен мексиканец със слабо лице и орлов нос. Мъжът имаше мустаци, беше облечен със скъп костюм и от цялото му същество лъхаше надменност.

Бюканън се обърна към младата жена зад щанда и посочи към снимката.

— Este hombre. Como se llama, por favor? 4 4 Este hombre. Como se llama, por favor? (исп.) — Извинете, как се казва този човек?

— Quien? Ah, si. Esteban Delgado. El Ministro de Asuntos Interiores. 5 5 Quien? Ah, si. Esteban Delgado. El Ministro de Asuntos Interiores. (исп.) — Кой? А, да. Естебан Делгадо. Министърът на вътрешните работи.

— Gracias — каза Бюканън.

Докато купуваше книга, той зададе на продавачката още няколко въпроса и след пет минути, когато излязоха от магазина с Холи, Бюканън вече беше научил всичко, което го интересуваше.

— Мъжът, който е изнасилил и убил Мария Томес, е не само министър на вътрешните работи. Той е вторият по власт човек в Мексико. Следващият, който ще стане президент. Според продавачката, това е публична тайна — каза Бюканън. — В Мексико, когато президентът, чийто мандат изтича, посочи своя наследник, изборите се превръщат във формалност.

Изненадана, че й беше проговорил, Холи се възползва от тази възможност, като се надяваше, че гневът му към нея е намалял.

— Освен ако някой не разполага с негов запис на видеокасета, който е толкова отвратителен, че напълно ще провали кариерата му, да не говорим, че може да го вкара в затвора.

— Или да бъде осъден на смърт — Бюканън разтри челото си, за да облекчи болката, която го измъчваше. — Човек като Делгадо би направил всичко, за да не допусне записът да стане обществено достояние. Въпросът обаче, е какво? Какво иска Дръмонд?

— И какво се е случило с Хуана Мендес?

В погледа на Бюканън се долавяше напрежение.

— Да. В края на краищата нали за това е всичко. За Хуана.

Думата, както и това, което беше вложил в нея — „не за теб“ — я жегна.

— Недей просто да ме търпиш — каза Холи. — Недей просто да ме водиш със себе си, защото се боиш, че ще те предам. Аз не съм ти враг. Моля те. Използвай ме. Позволи ми да ти помогна.

— Казвам се Тед Райли — представи се Бюканън на испански. Двамата с Холи стояха в покрит с килим и облицован с дървена ламперия офис, на чиято врата имаше табелка: