Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Полуостров Юкатан

Над огромното сечище беше надвиснал облак дим. Строителството продължаваше. От време на време сред грохота на булдозерите, крановете и останалите тежки машини се чуваше пукот от изстрели или пращене на пламъци, които бяха причина за дима, стелещ се над строителната площадка. Работниците изгаряха дърветата, разширяваха сечището, правеха всичко, за да намалят прикритието, което местните жители — потомци на някогашните маи — използваха за непрестанните си нападения над строителните бригади и оборудването. Разхвърляните наоколо камъни от изравнените със земята руини на някога величествените високи пирамиди и храмове все още лежаха сред кулите, този път от метал, които бяха издигнати на тяхно място. Понякога земята потреперваше, но работниците и охраната вече не обръщаха внимание на трусовете. Както беше станало със змиите, пушека и изстрелите, тези, които работеха тук, бяха свикнали с всичко. Единственото, което имаше значение, беше работата. Тя трябваше да се свърши. За да им платят. За да се измъкнат оттук.

Такова беше въздействието, което Дръмонд упражняваше върху хората, мислеше си Джена, докато според заповедите му завършваше археологическата топографска карта, която щеше да покаже, че руините не са били толкова внушителни, както снимките от космоса бяха накарали учените да предполагат. Няколко незначителни постройки. Многобройни, разпилени в резултат на земетресения камъни. Жалки останки от една някога велика култура. С едно изключение. Игрището на маите. По причини, които така и не беше обяснил — може би защото една непокътната постройка щеше да придаде достоверност на цялата история — Дръмонд беше настоял игрището, което се намираше на известно разстояние от района на разрушенията и строителството, да бъде пощадено. То представляваше затревена правоъгълна площ, заобиколена от високи каменни тераси. Някога на тях бяха седели знатни зрители, кимащи одобрително на участниците в играта — облечени с кожени доспехи мъже, които се бяха опитвали да хвърлят голяма топка с размера и теглото на медицинска топка през вертикалните обръчи в двата края на игрището. Залогът бил огромен — живот или смърт. Може би точно затова Дръмонд го беше пощадил — защото игрището олицетворяваше неговата жестокост, преследването на всяка негова цел без оглед на средствата.

Той и Реймънд бяха пристигнали преди два дни безцеремонно с големия син хеликоптер на „Дръмонд Ентърпрайсиз“, като че ли нямаше какво да крие, когато беше поел ръководството на последния етап от строителството в свои ръце.

— Справила си се добре — беше казал той на Джена. — Ще получиш допълнителна премия.

Джена беше промърморила някакви благодарности, но цялото й същество безмълвно крещеше: „Искам само да се измъкна оттук, докато не съм загубила разсъдъка си!“. Нейният колега, нейният приятел, мъжът, който можеше да й стане любовник, ръководителят на проекта, Макинтайър, беше умрял от змийско ухапване половин час преди хеликоптерът на Дръмонд да пристигне. Джена се беше молила той да пристигне по-рано, за да може Мак да бъде откаран в болница, но в мига, в който беше видяла изпълненото с решителност, съсухрено лице на стареца, който крачеше към нея през дима, беше разбрала, че Дръмонд никога не би се съгласил да изразходва горивото на хеликоптера заради някакъв умиращ мъж от лагера.

— Той ще издъхне преди да стигне до болницата. Нямаме време. Погрижете се доколкото е възможно да облекчите болките му — щеше да каже той. А това, което всъщност каза, беше:

— Погребете го някъде, така че диваците да не го открият. Не. Промених решението си. Изгорете го. Изгорете всички.

„Всички“ бяха местните жители, избити докато се опитваха да спрат оскверняването на тяхната свещена земя. Джена беше сигурна, че ще полудее, когато беше разбрала, че тук се беше разразило истинско масово клане. Тя беше чувала за избиването на цели племена в Южна Америка, в дебрите на дъждовните гори край Амазонка. Но никога не й беше хрумвало, че някои райони на Мексико са не по-малко отдалечени, лишени от връзка с останалата част на страната и че вероятността който и да било „на света“ да научи за това, което ставаше тук, е нищожна. Докато мълвата се разнесеше, нямаше да останат никакви доказателства за кървавата драма. А и кой щеше да проговори? Работниците? Та нали това, че избиването на местните жители беше станало пред очите им, това, че щяха да приберат неприлично големите си премии, щеше да ги превърне в съучастници в престъплението! Само някой глупак би проговорил.