Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— Бъди топла, аз съм топъл. Усещаш ли? — отново се беше изхилил той.

Когато тя го отблъсна, той се беше засмял и я беше разтърсил. Когато тя го зашлеви по лицето, той я беше ударил с юмрук. Тя го беше заплюла.

— Puta — беше извикал той и я беше ударил така, че тя отхвръкнал нагоре, после назад и надолу. Когато започна да се свлича, той я сграбчи, пръстите му докопаха роклята й, разкъсаха я и оголиха гърдите й. Тилът й се удари в палубата, той скочи върху нея и продължи да къса, като разголи корема й, слабините й, бедрата, коленете й. После разкъса дантеленото й бельо. Спря за миг. Камерата беше уловила Мария Томес неподвижна, гола, простряна по гръб. Разстланата от двете страни на тялото й рокля приличаше на счупени криле. Мъжът остана неподвижен още секунда. После бързо разкопча колана си, смъкна панталоните си и скочи върху нея. Дишането му беше бързо и дрезгаво. Задникът му се движеше нагоре-надолу. После изпъшка, свлече се върху нея и се ухили.

— Е, сега стопли ли се?

Тя не отговори.

Той я смушка, но тя не помръдна.

Той отново я удари.

Тя продължаваше да лежи неподвижно.

Мъжът се надигна на колене, сграбчи лицето й, стисна бузите й, изви главата й наляво, после надясно, като продължаваше да диша дрезгаво. След това рязко се изправи, вдигна панталоните си, закопча колана, огледа се крадешком наоколо и вдигна Мария Томес на крака. И с изражение, което беше смесица от страх и отвращение, той я изхвърли през борда.

Холи продължаваше да се взира изумена в изпълнения с бели и черни черти екран. Бюканън се пресегна и изключи видеокасетофона и телевизора. Едва сега Холи се раздвижи. Тя сведе поглед и поклати глава. Бюканън се отпусна в креслото.

— Мъртва ли беше? — тихо попита Холи. — Когато я хвърли във водата?

— Не знам — Бюканън се поколеба. — Може да е счупил врата й, когато я удари. Може би падането й върху палубата се е оказало фатално. Може да я е задушил, когато се стовари отгоре й. Възможно е обаче тя да е била в шок, да е изпаднала в кататония, да е била все още жива, когато той я хвърли във водата. Копелето дори не си направи труда да провери. Не му пукаше дали е била жива. Беше го грижа единствено за него самия. Той я беше използвал. После я изхвърли. Като торба с боклук.

Стаята беше потънала в мрак. Доста време седяха без да проговорят.

— И какво е станало после? — горчиво попита Холи. — Как мислиш?

— Мъжът, който я уби, сигурно си е помислил, че може да убеди останалите, че тя е паднала от яхтата. Той беше пиян, разбира се, и това би могло да повлияе на преценката му по няколко начина. Или е бил достатъчно самоуверен, без всякакво основание, разбира се, за да заяви, че е видял как тя пада от яхтата. Или част от съзнанието му го е предупредила, че най-добре ще бъде да се върне в каютата си, за да изтрезнее и да се престори на изненадан като всички останали, когато стане ясно, че Мария Томес е изчезнала. След това би могъл дори да предложи правдоподобно обяснение — че може би е пила повече, отколкото трябва, загубила е равновесие и е паднала през релинга.

— Само че Алистър Дръмонд е знаел истината — каза Холи.

Бюканън кимна.

— Той е видял всичко на монитора в личната си зала за видеонаблюдение. А когато човек иска да изнуди някой член на Мексиканското правителство, една касета със запис на изнасилване и убийство върши много повече работа от запис на орален секс, анален секс и употреба на наркотици. Дръмонд сигурно е бил във възторг. Представям си как е отишъл при убиеца, показал му е записа и е обещал да потули престъплението му в замяна на определени услуги. При това първата стъпка е била съвсем лесна. Единственото, което Дръмонд е трябвало да направи, е било да нареди на пилота на хеликоптера да излети и да се отправи към сушата. След това вече би могъл да каже на гостите, че Мария Томес си е тръгнала по-рано. Те не биха имали никаква причина да се усъмнят в думите му.

— А после? — попита Холи.

— Да, а после — каза Бюканън. — Дръмонд сигурно се е почувствал въодушевен, когато се е сетил за Хуана. Може би Мария Томес е споделила с него какъв хитър начин е измислила за избягване на скучни обществени ангажименти, като изпраща на тях Хуана, гримирана като самата нея. Може би Дръмонд е разбрал по друг начин. Едно нещо е сигурно — това му е било известно. Не е било нужно да разкрива пред Хуана подробности за случилото се. Трябвало е просто да обясни, че Мария Томес иска да остане съвсем сама и да предложи на Хуана такава сума, на която тя трудно би устояла, за да се превъплъти в образа на Мария Томес за по-дълъг период от време.