Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Към пет часа моторницата отново се отлепи от яхтата и се насочи към брега със същите трима членове на екипажа и Холи. Тя слезе на кея, целуна единия от мъжете по бузата, разроши косата на втория, прегърна третия и с явно задоволство се отправи към града.

Бюканън пристигна в малката им сенчеста стая в мотела минута преди нея. Притеснен, той имаше чувството, че времето едва тече.

— Как мина? — загрижено попита той, когато тя влезе.

Тя свали сандалите си и седна на леглото. Изглеждаше изтощена.

— Непрекъснато се опитваха да ме опипват. Наложи се през цялото време да бъда в движение. Чувствам се така, сякаш съм участвала в маратон.

— Искаш ли чаша вода? Или малко плодове. Купих ги, докато те нямаше.

— Да, може би някакъв плод. Портокал или… Чудесно — тя отпи от бутилката „Перие“, която й подаде. — На това ли се казва „доклад след изпълнение на задачата“?

— Да. Ако беше истинска задача.

— А не е ли? Предразполагаш агента, когото си завербувал, внушаваш му, че държиш на него. После…

— Момент. Не всичко, което правя, е предварително обмислено.

— О? — Холи го изгледа изпитателно. — Добре. В такъв случай, яхтата. Екипажът се състои от петнадесет души. Редуват се да слизат на брега. Мнението им за Дръмонд е, ако трябва да цитирам един от членовете на екипажа, че той е един деспотичен задник. Страхуват се от него. Когато е на борда. Но когато котката се махне, мишките започват да си играят — понякога водят жени на борда. За да се изфукат с яхтата и да си го върнат на Дръмонд затова, че непрестанно ги ругае и оскърбява.

Бюканън постави молив и бележник на масата.

— Начертай скица с разположението на всяко едно помещение на отделните палуби. Трябва да знам къде се намира всичко, къде и кога екипажът се храни и спи, всяка подробност, за която се сещаш. Знам, че си уморена, Холи. Съжалявам, но това ще ни отнеме известно време.

Не беше трудно да си намери неопренов костюм. В Кий Уест имаше доста магазини, които разполагаха с екипировка за подводен риболов. Водата беше толкова топла, че при нормални обстоятелства на Бюканън нямаше да му се наложи да взима под наем неопренов костюм, но поради шевовете на хълбока му ситуацията съвсем не беше обичайна. Трябваше да пази заздравяващата рана. Освен това искаше да сведе до минимум количеството кръв, което щеше да избие през коричката около шевовете и да се разтвори във водата. Както и в Канкун, когато беше избягал от полицията с плуване през канала, който отделяше острова от континенталната част на града, той се тревожеше, че наоколо може да има акули или баракуди. Тогава, разбира се, го притесняваше кръвта от раната от куршум в рамото, но едва ли имаше някаква разлика. Този път поне успя да се подготви, въпреки че друг елемент от плуването в Канкун продължаваше да го тревожи — непрестанното главоболие, което го измъчваше.

Кръвта не спираше да пулсира мъчително в главата му. Имаше чувството, че нервите му са кожени струни, изпънати до скъсване. Но не можеше да позволи на болката да го спре. Часът беше три сутринта и черният му костюм се сливаше с мрака. Трябваше да продължи напред, да плува в тъмната вода. Беше отпуснал ръцете си до тялото и леко размахваше плавниците, като се стремеше да не вдига шум и да не прави вълнички във водата. Опитваше се да държи лицето си обърнато надолу, въпреки че го беше почернил преди да поеме от брега, за да не се откроява в тъмната вода. Звездите блещукаха. Луната беше започнала да изгрява. Тази светлина ще ми бъде достатъчна, помисли си той, когато наближи яхтата. В този момент докосна котвената верига. Взря се нагоре, но не чу нито шум от стъпки, нито гласове. Въпреки че неопреновият костюм създаваше усещане, че водата е по-топла, отколкото беше в действителност, той неволно потръпна и тестисите му се свиха. Погледна назад към светлините на Кий Уест, помисли си за Холи, която го чакаше, събра сили, свали маската и плавниците си, завърза ги за веригата и започна да се катери по нея. От усилието рамото и хълбокът го заболяха, но трябваше да продължи напред. Бавно, безшумно, той започна да се изкачва по веригата, докато стигна до отвора, през който тя влизаше в корпуса. Отворът беше твърде малък, за да се промуши през него, но масивната верига му даваше възможност да заклини гумените си водолазни обувки, за да запази равновесие, докато се пресягаше нагоре, за да се хване за носа. Щом се изтегли, той погледна над борда, не видя никой, огледа се за алармени датчици, не видя такива и се прехвърли през релинга на слабо осветената палуба.