Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— Успокой се, Фред! С онзи един милион, който са ти платили, за да престанеш да се занимаваш с нея, доста кокаин ще си купиш. Но искаш ли един съвет от мен? Ако бях на твое място, щях да използвам тези пари за пътуване. Без много багаж, бързо и надалеч. Защото имам чувството, че когато всичко това свърши, независимо какво е то, Алистър Дръмонд има намерение да те накара да замлъкнеш завинаги, за да се подсигури, че няма да го изнудваш за още пари. Ще ти даде такава доза кокаин, че да се преселиш в друг, по-добър свят, ако схващаш какво имам пред вид. Всъщност, изненадан съм, че още не го е направил. Предполагам, че той не желае това да се случи толкова скоро след изявленията ти пред онези репортери. Съвпадението ще изглежда твърде подозрително. Но един ден това ще стане, Фред. Затова ти предлагам да разпродадеш каквото можеш, да си изметеш задника оттук, да си смениш името и да изкопаеш една дълбока дупка. Зарий се в нея, Фред. Защото хората му ще дойдат.

Лицето на Молтин се изкриви от ужас.

— Довиждане, Фред.

— Но… — Молтин посочи с ръка към мъжа, който лежеше на пода в безсъзнание. — Какво да правя с…

— Според мен имаш две възможности. Да измислиш някаква убедителна история, или да изчезнеш преди той да се е свестил. Трябва да вървя, Фред.

— Господи, никога не съм била свидетел на подобно нещо! — каза Холи.

Бяха излезли от „Шери-Недърлънд“ и завили надясно от Пето Авеню. Вървяха покрай южната част на Сентрал Парк. Край тях шумно преминаваха коли, а туристите чакаха да се повозят на файтони.

— Върви по-бавно — каза Бюканън. От слънцето главоболието му се беше усилило. — Не искам да изглежда така, сякаш бягаме от нещо.

— А не бягаме ли? — нервно попита Холи. — Ти счупи челюстта на онзи човек. Наби Молтин. Сигурно се е обадил на полицията веднага щом излязохме от апартамента му.

— Не — каза Бюканън. — Сигурно си стяга багажа.

— Как можеш да бъдеш сигурен? Всеки път, когато чуя полицейска сирена…

— Защото също като теб Молтин никога не е ставал свидетел на подобно нещо. Ако се беше обадил на полицията, той щеше да се обади и на охраната на хотела, но когато си тръгвахме никой не се опита да ни спре — Бюканън поведе Холи към входа на Сентрал Парк откъм Седмо Авеню. Хладният ноемврийски вятър рошеше косата му.

— Защо влизаме в…

— Ще се върнем обратно. Ще завием надясно по тази алея и ще поемем по същия път, по който дойдохме. За да видим дали не ни следи някой, свързан с онзи тип в апартамента на Молтин. Освен това в парка няма много хора. Можем да говорим без да ни подслушват. Молтин беше ужасен.

— И още как! Аз самата бях ужасена. Имах чувството, че беше превъртял. Господи, ти се канеше да му счупиш пръстите.

— Не. Знаех, че няма да ми се наложи. Но вие с Молтин повярвахте, че ще го направя. Значи представлението е било достатъчно убедително.

— Значи всичко си обмислил предварително?

— А ти какво би предпочела — наистина да му счупя пръстите ли? Хайде, Холи. Това, което направих в апартамента, беше равносилно на интервю.

— По нищо не приличаше на интервютата, които аз съм вземала.

Бюканън погледна назад, а после огледа дърветата и храстите от двете страни на алеята.

— Не говоря само за заплахите — каза Холи. — Защо не продължи да го разпитваш. Как разбра, че не лъже?

— По очите му?

— Твоите очи изглеждаха така, сякаш беше побеснял.

— Умея добре да си служа с тях. Постоянно се упражнявам. За един полеви агент те са от първостепенна важност. Ако някой повярва на очите ми, ще повярва и на всичко останало.

— В такъв случай как можеш да си толкова сигурен за очите на Молтин? Може би той се преструваше.

— Не. Човек трябва да познава хората. Молтин е свикнал да играе една-единствена роля. Нещастник, който рухва психически щом властта се изплъзне от ръцете му. Не се учудвам, че Мария Томес се е развела с него. Той ми каза всичко, което исках да узная. Можех да го подложа на кръстосан разпит, но щяхме да загубим време. Вече знам какво трябва да направим.

— Какво?

Те излязоха от парка и се озоваха на изхода на шумното Авеню ъф ди Америкас.

— Да бъдем практични. Да се настаним в някой хотел — каза Бюканън. — Да се нахраним и да си починем. Да направим някои проучвания.

— А после?

— Да открием яхтата на Алистър Дръмонд.

След като използваха метрото и смениха три таксита, за да се уверят, че не ги следят, те се озовах в района, от който бяха тръгнали и успяха да намерят свободни стаи в „Дорсет“ — хотел с меки килими и тъмна ламперия на Петдесет и четвърта улица. После докараха колата на Холи от гаража, оставиха я на портиера, регистрираха се като господин и госпожа Чарлс Дъфи и се качиха в стаята си на двадесет и първия етаж. Бюканън остана доволен, че стаята беше близо до асансьора и пожарното стълбище. Намираха се на толкова оживено място, че беше малко вероятно да възникне някаква заплаха за тях. Освен това местоположението на стаята осигуряваше на Бюканън и Холи няколко маршрута за бързо бягство в случай на нужда.