Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Молтин го изгледа гневно, после свали капачето на стъкленицата и смръкна малко кокаин първо с едната, а после с другата ноздра.

— Там, на устната ти, е останало малко, Фред.

Молтин я избърса и облиза пръста си.

— Точно така. Никакви разхищения. По-добре ли се чувстваш вече, Фред? Готов ли си да си поговорим?

— Копеле мръсно.

Бюканън го зашлеви толкова силно, че Молтин нямаше време да примигне, когато главата му рязко отхвръкна настрани и от носа му се разлетя бял прашец. Плесницата прозвуча като изплющяване на камшик. Върху бузата на Молтин остана отпечатък от ръката на Бюканън. Поразена, Холи притисна ръка към устата си.

Бюканън зашлеви Молтин по другата буза, този път още по-силно и главата на Молтин отхвръкна на другата страна.

Молтин се разплака неудържимо.

— Моля те, не ме убивай — разрида се прочувствено той, стиснал очи, от които се стичаха сълзи. — Моля те.

— Ти не слушаш — каза Бюканън. — Искам да си поговорим. За тази раница. За тези пари, Фред. Никой не разнася толкова пари в брой за нещо, което е законно. Какво е то? Подкуп? Сигурно вече си търсел начин да ги внесеш в някоя офшорна банка, за да избегнеш данъка върху тях? Искам да кажа, няма никакъв смисъл да плащаш данък върху подкуп, нали така? Е, за какво са ти дали този подкуп, Фред? Сигурно е свързан с бившата ти съпруга, а? Вдигнал си шум около нея и това никак не се е харесало на някого. Затова са ти казали да си държиш езика зад зъбите, а за да те убедят… Е, наложило се е да избираш. Куршум в главата или един милион долара в банката. Но ти не си глупак. Дявол да го вземе, за един милион долара ти си готов да продадеш всекиго. За теб няма значение, че Мария Томес може да е изпаднала в беда. Тя се е развела с теб, е, нека кучката сама да се грижи за себе си. Така ли е, Фред? Слушай внимателно, Фред. Кажи ми, че съм прав, иначе ще ти ударя такъв шамар, че главата ти ще се превърти.

Бюканън вдигна ръка, сякаш се готвеше да замахне и Молтин уплашено се сви.

— Моля те, не, недей, не, моля те!

— Не мънкай, Фред. Парите са подкуп и ние пристигнахме тук точно когато са ти ги давали. Уговорката е била ти да дадеш отбой на медиите и тъй като ние продължихме да настояваме за среща, си решил да прекъснеш заниманието си и да се оправиш с нас. Само че още не беше успял да обмислиш поведението си. Но към обяд, когато си възнамерявал отново да свикаш вчерашните репортери, изпълнението ти щеше да бъде съвършено. Прав ли съм, Фред? Прав ли съм? — Бюканън се престори, че са кани да го удари.

Молтин преглътна сълзите си, изхлипа и кимна.

— Е, за да не се превърне разговорът ни в монолог, имам въпрос към теб, Фред. Готов ли си?

Молтин с труд си пое дъх.

— Кой ти даде подкупа?

Молтин не отговори.

— На теб говоря, Фред!

Молтин прехапа устни и не отговори.

Бюканън въздъхна и се обърна към Холи:

— Боя се, че ще се наложи да ни оставиш сами. Това, което ще видиш, няма да ти хареса.

— Дръмонд — изхленчи Молтин.

— Какво, Фред? Пак започна да мърмориш. Говори по-високо!

— Алистър Дръмонд.

— Я виж ти! — каза Бюканън. — Новият приятел на бившата ти съпруга. И защо ще иска Алистър Дръмонд да ти плати един милион долара, за да престанеш да тръбиш пред медиите, че не можеш да я откриеш?

— Аз…

— Кажи, Фред.

— Не знам.

— Хайде, не ме разочаровай, Фред. Досега се справяше толкова добре. Защо ще иска Дръмонд да купи мълчанието ти? Помисли си. Опитай се да отгатнеш.

— Казвам ти, не знам.

— Фред, чупили ли са ти някога кост? — Бюканън посегна към кутрето на дясната ръка на Молтин.

— Не! Казвам ти истината! — Молтин дръпна ръката си. — Не ме докосвай, копеле мръсно! Остави ме на мира! Престани! Казвам ти истината. Нищичко не знам!

— Фред, питам те за последен път, ще се опиташ ли да отгатнеш?

— Откакто Мария ме напусна и замина на онова пътешествие с Дръмонд преди девет месеца, нищичко не мога да разбера за нея.

— Пътешествие, Фред? За какво точно пътешествие става дума?

— От Акапулко. Дръмонд има шестдесетметрова яхта. Казал й, че може да си почива на борда, докато приключи развода. Тя може и да ме е мразила като съпруг, но разчиташе на мен като мениджър. След това пътуване обаче тя престана да ми говори за каквото и да било. Отменяше деловите срещи с мен. Престана да отговаря на обажданията ми по телефона. Виждах я няколко пъти на обществени места — в Метрополитен или на някоя благотворителна проява, но телохранителите на Дръмонд не ме допуснаха да припаря до нея. Дявол да го вземе, отказът й да работи с мен ми струва пари! Много пари!