Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Поръчаха си храна в стаята — кафе, чай, салати, пържоли, печени картофи, франзели, много зеленчуци, сладолед. Докато чакаха да им ги донесат, Холи си взе душ. После Бюканън стори същото. Когато излезе от банята, загърнат с бял хотелски халат, Холи — също загърната с бяла халат, сушеше косата си с хотелския сешоар.

Тя го изключи.

— Седни. Свали си хавлията до кръста.

— Какво?

— Искам да погледна шевовете ти.

Гърбът му настръхна, когато пръстите й докоснаха кожата му.

Тя прокара пръстите си в кръг около почти заздравялата рана на дясното му рамо, после плъзна ръката си по-надолу, за да провери раната от ножа.

— Наистина имаш няколко скъсани шева. Почакай — тя взе тубичката с антибиотичния крем и бинт от пътната му чанта. — Но ми се струва, че не е инфектирана. Стой мирно, докато…

Бюканън потръпна.

— Няма що, и ти се мислиш за издръжлив! — тя се засмя.

— Откъде знаеш, че не се преструвам? Откъде знаеш, че не се опитвам да спечеля съчувствието ти?

— Ти съдиш за хората по очите им. Аз имам други начини.

— О?

Тя прокара пръстите си нагоре, към рамената му, обърна го към себе си и го целуна. Целувката беше дълга. Нежна. С леко разтваряне на устните. С неуверен, търсещ език. Изкусна. Чувствена. Бюканън се поколеба.

Въпреки инстинкта му за самосъхранение, той я прегърна, притисна я и усети стегнатите мускули на гърба й под хавлията. Дъхът й беше сладък. Тя въздъхна доволно и бавно се отдръпна от него.

— Да, ти наистина изпитваш нужда от съчувствие.

Сега беше ред на Бюканън да се засмее. Той понечи отново да я целуне. И беше прекъснат от почукване по вратата.

— Обслужване по стаите — прозвуча мъжки глас от коридора.

— Ти ме развращаваш — въздъхна Холи.

— Какво искаш да кажеш?

— Започвам да си мисля, че навиците ти са съвсем в реда на нещата. Дръж — тя бръкна под възглавницата. — Не му ли трябва на човек това, когато става дума за обслужване по стаите? Пъхни го в джоба на халата си — тя му подаде пистолета.

Когато Бюканън се събуди, слънцето беше започнало да залязва. Здрачът зад спуснатите завеси се беше превърнал в мрак. Той се протегна, доволен, че беше похапнал хубава храна, че беше спал гол под меките чаршафи и че Холи лежеше до него. Тя беше облякла халата си. Той беше захвърлил своя, след като се бяха любили. Изтощението, подобно на наркотик, ги беше накарало да се изтегнат и да заспят. Тя го привличаше — с нейното чувство за хумор, с чувствените си черти, с високото и стройно атлетично тяло. Но за него беше закон никога да не допуска личния му живот да пречи на работата, никога да не се обвързва физически и емоционално с някого по време на операция. Това можеше да замъгли разсъдъка му. То…

Дявол да го вземе, та ти никога не си имал свой собствен личен живот. Никога не си бил самия себе си, за да имаш такъв. Единственото, което имаше, бяха фалшивите ти самоличности. И точно затова сега си тук. Заради тях се озова в това положение. Защото се придържаше към правилото да не се обвързваш с никого. Дори когато работеше с Хуана, независимо, че толкова силно я желаеше, а сега я търсиш, опитваш се да поправиш грешката си. Пак ли ще направиш същата грешка, но този път с Холи?

Какво ми става? — запита се той. Търся една жена, а в същото време започвам да се влюбвам в друга? Сложи нещата по местата им, приятелче!

Той стана от леглото, облече халата си и отиде до креслото, край което беше подредил книгите и папките, донесени от Холи. Сложи една лампа на пода, за да не може светлината да я събуди, седна в креслото и започна да чете.

Два часа по-късно Холи надигна глава, разтърка очите си и погледна към него.

— Здравей — усмихна се тя, прекрасна дори след като току-що се беше събудила.

— Здрасти.

— Как си?

— Имам чувството, че съм видял призрак.

— Не разбирам.

— Тези материали, които ми даде. Мисля, че разбрах какво се е случило. Аз не се плаша лесно, но те ме накараха да настръхна.

Холи рязко се изправи в леглото.

— За какво говориш?

— За снимките в тези книги. В тях има нещо…

Холи стана от леглото, завърза колана на халата си и бързо отиде при него.

— Покажи ми — тя притегли едно кресло до неговото и се взря в книгата на скута му. — Какви снимки?

— Тази биография на Мария Томес. Все още имам много да чета, но едно нещо ми е ясно — Фредерик Молтин не само я е открил и е станал неин мениджър. Той, в прекия смисъл на думата, направо я е създал.

Холи го изгледа с любопитство, очаквайки той да продължи.