Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— Това е започнало… — Бюканън взе страницата със статията, за да опресни паметта си. — Тя се е развела с него преди шест месеца, няколко месеца след началото на връзката й с Алистър Дръмонд. Но защо една все още млада жена — на колко е тя сега, на тридесет и седем? — би избрала един осемдесетгодишен старец?

— Може би Дръмонд не иска нищо от нея. Знаем, че това изглежда нетипично за него. Но може би той просто иска да я приюти в замяна на удоволствието да прекарва времето си в нейната компания.

— Значи заживяла уединено, а сега бившият й съпруг твърди, че вероятно е изчезнала — Бюканън се намръщи. — Той може да греши, а може и да лъже. В края на краищата Молтин е специалист в областта на медийните изяви. Може би се стреми до такава степен да привлече общественото внимание към случая, че за да я остави на мира, тя ще удовлетвори претенциите му във връзка с подялбата на имуществото.

— Или може с нея наистина да се е случило нещо.

— Но какво? — Бюканън започна да губи търпение. — И какво общо има това с Хуана? Да не би Хуана да се е грижила за охраната й? Да не би двете да се крият някъде? Да не би да са… — той се канеше да каже мъртви, но думата заседна в гърлото му и усети как започва да го задушава.

Някой почука на вратата. Бюканън рязко се извърна.

— Обслужване по стаите — произнесе мъжки глас от коридора.

Бюканън въздъхна.

— Един момент — той погледна към Холи и сниши глас. — В случай, че това е някой от твоите преследвачи, вземи калъфа на фотоапарата и куфарчето. Скрий се в гардероба.

Холи разтревожено повдигна вежди.

— Мисля, че всичко ще бъде наред. Това е просто предпазна мярка — каза Бюканън. — Ето, да не забравиш шлифера и шапката!

— Преди малко те попитах. Как можеш да живееш по такъв начин?

Бюканън затвори гардероба, отиде до вратата и погледна през шпионката. В коридора, до количката с блюда стоеше мъж с униформата на хотела.

Бюканън вече нямаше пистолет. След като беше пътувал с него от Форт Лодърдейл до Вашингтон, Ню Орлиънс и Сан Антонио, най-накрая се беше видял принуден да го хвърли в една канализационна шахта. Неговите инструктори многократно бяха повтаряли — никога не дръж в себе си оръжие, с което е извършено престъпление. Освен това, тъй като бързаше да се вмести в срока, който сам си беше поставил, беше му се наложило да се върне във Вашингтон със самолет, а не искаше да рискува да бъде задържан с пистолет на летището.

Тъй като не разполагаше с друго оръжие освен собственото си тяло, Бюканън потисна тревогата си и отвори вратата.

— Съжалявам, че толкова се забавих.

— Няма проблем. — Мъжът вкара количката в стаята. След минута тя се превърна в масичка, върху която той подреди блюдата.

Като внимаваше ръцете му да останат свободни, Бюканън подписа сметката и добави петнадесет процента бакшиш.

— Благодаря, господин Дъфи.

— Няма нищо.

Бюканън заключи вратата след сервитьора, после бавно се отпусна и въздъхна облекчено.

Холи излезе от гардероба. Лицето й беше напрегнато.

— Предполагам, че в твоята работа не трябва да имаш доверие на никого.

— Още в началото ме научиха — даден човек или е в отбора, или не.

— И ако не е?

— Няма безобидни зрители.

— Цинично.

— Практично.

— А аз каква съм?

Доста време мина, преди Бюканън да отговори.

— Ти не си зрител.

Бюканън беше поръчал спагети със зеленчуци за двамата. Но сега вместо да се нахрани, той погледна часовника си, видя че е десет часа и отиде до телефона. Преди да замине от Сан Антонио той и Педро Мендес бях избрали един монетен автомат близо до работилницата на Педро. Бюканън беше казал на Педро да чака на телефона в девет часа — десет часа вашингтонско време. Беше невъзможно някой да е открил автомата и да е поставил подслушвателно устройство в него, когато Бюканън се обадеше да разбере дали нещо не се беше случило на Педро и съпругата му след освобождаването на пленниците.

Бяха се разбрали Педро да говори на английски, ако някой го заплашва. За негово облекчение, Мендес отговори на испански.

— Някакви проблеми?

— Мъжете спазиха уговорката — каза Педро. — Не ни сториха нищо, когато ги пуснах.

Бюканън си представи каква смелост е била нужна на Педро и Анита, за да изпълнят тяхната част от уговорката.

— Но не мисля, че са отишли много далеч — продължи Педро. — Предполагам, че са някъде наблизо и ни наблюдават.

— Аз също мисля така — каза Бюканън. — Изобщо не им повярвах, когато обещаха да напуснат града. Не махайте микрофоните от къщата. Дръжте се нормално. Две са нещата, които ви гарантират безопасност — първо, те наистина смятат, че не знаете къде е дъщеря ви, и второ — трябвате им живи и здрави, ако Хуана се опита да се свърже с вас. Ако ви убият, ще унищожат всякаква възможност да я открият. Педро, трябва да ти задам един въпрос. Той може да има някаква връзка с Хуана, но искам добре да помислиш, преди да ми позволиш да го задам. Защото ако отговорът ми помогне да си обясня защо Хуана е изчезнала, ще се изложиш на опасност. Ще разполагаш точно с онази информация, от която се нуждае този, който се опитва да открие Хуана.