Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Когато стигнаха на стълбищната площадка на третия етаж, Бюканън направи знак на Холи да почака, докато проверяваше дали коридорът е чист. След като надзърна предпазливо през вратата, той се дръпна назад. Загриженият израз на лицето му накара Холи да се намръщи. Той й направи знак да го последва.

— Трябва да побързаме. Пред стаята на Майк Хамилтън има двама мъже.

Преди да напусне стая 512, Бюканън беше събрал багажа си, беше проверил дали е прибрал книгите и папките с данните от проверката на Холи в пътната си чанта и беше попълнил формуляр за напускане на хотела, който беше оставил върху леглото. С кратка бележка беше обяснил, че Майк Хамилтън напуска хотела, но според уговорката всички разходи трябва да бъдат записани по сметката на Чарлс Дъфи.

— Не искам да ме виждат повече хора отколкото е необходимо. Хайде. Да вървим.

Той бързо се спусна с Холи надолу по стълбите към изхода за фоайето.

— Изчакай, докато слязат хора от асансьора. Промъкни, се зад тях. Къде живееш?

Тя му каза.

— Аз ще тръгна една минута след теб. Ще взема такси и ако не ме следят, ще помоля шофьора да мине покрай апартамента ти. Дотогава таксито, което ще вземеш, сигурно ще те е откарало у дома. Отвори някой от прозорците, които гледат към улицата и остави лампата в стаята запалена. Ако видя, че прозорецът е отворен, ще знам, че при теб всичко е наред.

— Такси? Аз дойдох с моята кола.

— Тогава ще се прибереш у дома по-бързо. Вратата на асансьора се отваря. Тръгвай!

Тя докосна бузата му.

— Внимавай!

Бюканън продължи да чувства допира на пръстите й дълго след като тя беше тръгнала.

— Бюканън!

Сигурно се дължеше на преумората.

— Бюканън!

Или пък на разговора с Холи. Въпреки че беше пристигнал във Вашингтон, мислейки за себе си като за Питър Ланг, превъплъщаващ се в ролите на Чарлс Дъфи и Майк Хамилтън, при разговора си с Холи той беше принуден да говори като Бюканън — самоличност, която на всяка цена се опитваше да избягва.

— Бюканън!

Затова, когато чу някакъв мъж да го вика по име, докато се отдалечаваше от хотела по мократа от дъжда и обгърната от мъгла улица, Бюканън почти се обърна инстинктивно, за да види кой го търси.

Това беше грешка, веднага осъзна той, и успя да се спре преди да се обърне докрай, но все пак леко беше извърнал глава и това беше напълно достатъчно за преследвача му.

— Да, ти! Бюканън!

Бюканън продължи да върви без да ускорява крачка и без да показва, че е напрегнат. Пулсът му се ускори, когато ЧУ зад себе си бързи стъпки по мокрия тротоар. По звука му се стори, че човекът е сам, но не посмя да се обърне, за да види дали е прав. Наближаваше десет и половина. Движението беше оредяло, от време на време през капчиците влага във въздуха проблясваха фаровете на някоя случайна кола. Бюканън се беше огледал незабелязано в двете посоки, когато напускаше хотела, нещо съвсем естествено, което му беше дало възможност да провери дали Холи не е била задържана или дали някой отвън не го наблюдава. Тъй като не беше видял признаци за подобно нещо, той беше свърнал от Масачузетс Авеню и беше поел на юг по Двадесет и първа улица.

Сега, с лудо биещо сърце, той осъзна, че Двадесет и първа беше еднопосочна и че колите също се движеха на юг, което означаваше, че се приближаваха към него отзад. Единственият начин да разбере дали някоя от тях не се е устремил към него, беше да погледне през рамо. Но ако направеше това, щеше да засили подозрението на преследвача си. На преследвачите си. Към първите забързани стъпки се бяха присъединили нови.

— Дявол да го вземе, Бюканън! — извика друг глас.

Гласът беше точно зад него, достатъчно близо за нападение.

Лишен от възможност за избор, Бюканън се извърна и видя добре сложен, около двадесет и пет годишен мъж с къса коса, който рязко спря, готов за отбрана. Но мъжът беше закъснял. Бюканън заби дланта на дясната си ръка в гърдите му. Ударът беше силен, но добре премерен, разчетен да отблъсне мъжа, а не да счупи ребрата му.

Мъжът залитна назад. Той издиша шумно, заучена реакция, която трябваше да му помогне да поеме силата на удара. Тази реакция, както и твърдостта на гръдния му кош подсказаха на Бюканън, че мъжът не е цивилен. Той беше военен — с тесни бедра и широки рамене, които придаваха по-голяма сила на горната част на тялото му. Докато мъжът се опитваше да запази равновесие, Бюканън замахна с левия си крак, като го изви така, че пищялът му се стовари върху външната част на лявото бедро на преследвача. В тази част на крака минаваше един особено чувствителен нерв. Ако той бъдеше наранен, жертвата не само изпитваше нетърпима болка, но кракът й оставаше временно парализиран.