Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Неуверено се изправи на крака. Към него се движеха още фарове. Дочу вой на сирени. Помисли си, че чува тропот на забързани стъпки. В този миг наистина чу как Холи вика от колата. Тя натисна бутона за отключване на вратите. Но вместо да отвори предната врата, Бюканън отвори задната, хвърли се на седалката и затръшна вратата след себе си. Като се сниши, за да не се вижда, той извика:

— Хайде, Холи! Тръгвай!

Тя се подчини, вперила поглед напред, към чистачките, които потракваха по стъклото. От време на време очите й се стрелкаха към огледалото за обратно виждане, за да провери дали сирените бяха на полицейски коли, тръгнали да я преследват. Но фаровете отзад не приближаваха бързо, на тротоара не изскочиха мъже с пистолети, готови да стрелят по колата, а сирените продължаваха да вият някъде далеч и вече не така заплашително.

— Какво се случи? — смаяно попита Холи.

Тя зави надясно по Масачузетс Авеню, продължи известно време по Дюпон Съркъл и после се отправи на юг, по Кънектикът Авеню. През това време Бюканън бързо й обясни, все така ниско приведен на задната седалка, за да не се вижда. Въпреки че преследвачите им знаеха каква кола кара Холи, те щяха да се оглеждат за мъж и жена, а не за сама жена.

Ръцете на Холи, които стискаха волана, бяха изпотени.

— Ранен ли си?

— Имам няколко скъсани шева — гласът му беше напрегнат. — Ако е само това, ще се оправя.

— До следващия път.

— Слава Богу, че случайно се появи на онази улица.

— Нямаше нищо случайно в появата ми. Когато пое по Двадесет и първа улица и започнаха да те преследват, ти хукна по тротоара и се втурна между две минаващи по улицата коли.

— Точно така. Но откъде знаеше…

— Втората кола, онази, която ти свирна, беше моята. Когато пиколото на хотела ми я докара, реших да обиколя квартала, за да проверя дали не ме следят.

— Започваш да се учиш — поклати глава Бюканън.

— Освен това исках да видя дали си напуснал хотела без проблеми. Карах към теб, когато видях пламъците от изстрелите, но ти прекоси улицата преди да успея да привлека вниманието ти. После изчезна по Р Стрийт. Аз бях подминала тази пресечка, затова сметнах, че ако завия наляво по О Стрийт, ще мога да те видя, когато излезеш от Хопкинс или от Двадесета улица.

— Ами ако бях останал на Р Стрийт?

— Не приличаш на човек, който ще тръгне да бяга по права линия.

— Ти наистина се учиш — каза Бюканън. — Бързо и много добре.

— Измъкване и бягство — Холи въздъхна. — Пропуснах този курс, когато бях в журналистическия факултет.

— Не исках да те замесвам. Изобщо не съм си помислял за това. Съжалявам, Холи.

— Е, станалото — станало. Но и аз имах пръст в това. Не бях длъжна да се съгласявам да се срещна с теб. Можех да остана настрана. Аз съм голямо момиче. Отдавна престанах да позволявам на хората да ми казват какво да правя. Искаш ли да ти кажа истината? Помислих си, че искаш да се срещнеш с мен, за да ми кажеш нещо, което ще ми позволи да се върна към статията. Проявих алчност и постъпих глупаво. А сега си плащам за това.

— Тогава разбираш — приведен на задната седалка, Бюканън заговори неохотно. — Даваш си сметка, че след като ни видяха заедно, те си мислят, че и двамата представляваме заплаха за тях. По-рано това беше просто възможност, но сега животът ти наистина е в опасност.

Холи се опита да овладее дишането си.

— Имах и друга причина да се съглася да се срещна с теб. При това, още по-глупава. Тя нямаше нищо общо със статията. Дълбоко в себе си исках отново да те видя. Тъпо, нали?

В колата настъпи тишина, нарушавана единствено от потракването на чистачките и монотонното бръмчене на двигателя.

Холи чакаше мълчаливо. Най-накрая каза:

— Не отговаряй. Остави ме да си мисля какво ли не. Накарай ме да се чувствам като глупачка.

— Не…

— Какво?

— Поласкан съм.

— По-добре кажи нещо по-конкретно, или, Бог да ми е на помощ, ще спра тази кола и…

— Това, което се опитвам да ти обясня, е че не ме бива много в тези неща. Не съм свикнал на хората да им пука за мен — долетя от задната седалка безплътния глас на Бюканън. — Никога не съм се задържал достатъчно дълго на някое място, за да създам връзка с някого.

— Веднъж.

— Да. С Хуана. Точно така. Веднъж.

— А сега аз рискувам живота си, за да ти помогна да откриеш точно тази жена. Прекрасно. Страхотно.

— Нещата са много по-сложни — каза Бюканън. — Причината не е само в това, че никога не съм се задържал достатъчно дълго на някое място, за да създам връзка с някого. Аз никога не съм бил достатъчно дълго един и същ човек. Не аз искам да открия Хуана. Питър Ланг иска да я открие.