Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— Достатъчно високопоставени, за да имат нужда от охрана — Холи замислено взе куфарчето, което беше оставила на креслото и го отвори. — Използвах системата за справки на „Вашингтон Поуст“.

— Затова се наложи да се свържа с теб. Не познавам никой друг, който би могъл да намери необходимата информация толкова бързо.

— Знаеш ли — Холи го изгледа внимателно, — някога можеш да се опиташ да се превъплътиш в човек с повече такт.

— Какво?

— Не се залъгвам, че би си направил целия този труд, ако самият ти нямаше да имаш полза от това. Все пак нямаше да бъде лошо, ако също така ме беше оставил с впечатлението, че ме намираш за интересна.

— О… Съжалявам.

— Приемам извинението ти. Но ако и с Хуана Мендес си бил толкова мил, не се учудвам, че нещата между вас не са потръгнали.

— Опитам се да поправя грешката.

За миг Холи замълча.

— Да видим дали това ще ти помогне. Дръмонд и Томес. Подозирах за кого става дума, но исках да проверя всичко преди да направя категорични заключения.

— Дръмонд е Алистър Дръмонд — каза Бюканън. — Вече бях стигнал до този извод. Щом видях фамилията, веднага се сетих за него. Той е богат, известен и достатъчно могъщ, за да отговори на критериите.

— Съгласна съм. Проверих и други хора със същото име, но мисля, че трябва да се спрем на него — Холи извади една книга и няколко листа от папката в куфарчето. — Четиво преди лягане. Биографията му и няколко разпечатки на материали, публикувани за него в последно време. Бих ти дала и автобиографията му, но тя прилича на рекламна брошура и няма да ти свърши никаква работа. Там определено не се споменава нищо за тъмното минало на автора й, а не се съмнявам, че доста неща в него биха смутили читателите.

— А Томес?

— Тук доста се затрудних. Аз самата съм почитателка на Франк Синатра.

— Какво общо има той?

— Джаз. Биг бендове. Тони Бенет. Били Холидей. Ела Фицджералд.

— Не разбирам.

— Слушал ли си напоследък нещо от Пучини?

Бюканън я погледна с недоумение.

— Верди? Росини? Доницети? Нищо ли не ти говорят тези имена? Да опитаме със заглавия. „Бохеми“, „Травиата“, „Лучия ди Ламермур“, „Кармен“.

— Опери — каза Бюканън.

— Браво, печелиш една пура. Опери. Предполагам, че не си почитател на оперното изкуство.

— Моите музикални предпочитания… — Бюканън се поколеба. — Аз нямам музикални предпочитания.

— Хайде, всеки харесва някаква музика.

— Хората, в които се превъплъщавам, харесват.

— Какво?

— Хората, в които се… Хеви метъл. Кънтри. Блуграс. Просто никога не ми се е налагало да се превъплъщавам в човек, който харесва операта.

— Бюканън, ти отново ме плашиш.

— През цялата последна седмица мислех за себе си като за Питър Ланг. Той харесва Барбара Стрейзънд.

— Ти наистина ме плашиш.

— Казах ти, аз умея да се променям — Бюканън-Ланг се усмихна загадъчно. — Но никой, в когото съм се превъплъщавал, не е проявявал интерес към операта. Ако беше така, повярвай ми, щях да имам достатъчно познания, за да ти изнеса цяла лекция. Какво общо има операта с името Томес?

— Мария Томес — каза Холи. — Веднага се сетих за нея, но не бях така категорична, както за Алистър Дръмонд. Исках да се уверя, че няма други известни, богати или могъщи хора на име Томес, които са убягнали от вниманието ми — Холи извади друга книга и още една папка от куфарчето. — Оказа се, че наистина има няколко, но те не ми вършат работа. Мария Томес — ако трябва да цитирам отзивите в пресата — е най-противоречивия, очарователен и завладяващ мецосопран в света на операта днес. Ако питаш мен, тя единствена заслужава внимание.

— Защо си толкова уверена?

— Защото през последните девет месеца Алистър Дръмонд и Мария Томес, въпреки разликата в годините им, навсякъде се появяват заедно според публикациите в пресата — Холи замълча, за да подсили ефекта от казаното. — А преди две седмици Мария Томес е изчезнала.

Бюканън се наведе напред.

— Изчезнала?

— Така твърди бившият й съпруг. Не четеш ли вестници? — попита Холи.

— През изминалите няколко дни нямах време за това.

— Е, тази сутрин бившият й съпруг отишъл в полицейското управление на Ню Йорк Сити и заявил, че е изчезнала поне от две седмици. За да докаже, че твърдението му не е голословно, водел със себе си няколко дузини репортери от вестниците и телевизията. Станал голям цирк.

Бюканън поклати глава.

— Но защо си е помислил, че ще сметнат твърдението му за голословно?