Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— А дали наистина е приятел? — Дръмонд присви очи зад дебелите стъкла на очилата си. — Защо е трябвало да използва фалшиво име? Очевидно крие нещо. Но какво? Какво иска от жената?

— Не знаем — отговори Реймънд. — Но двамата мъже, които имаха за задача да наблюдават къщата на Мендес, са изчезнали. Същото се отнася и за един от мъжете, които наблюдаваха къщата на обекта извън Сан Антонио. Партньорът му открил пресни следи от кръв под килима и дупка от куршум в тавана. Ще бъде глупаво, ако не свържем тяхното изчезване с появата на Бюканън. Дал съм заповед, ако се появи отново, да го убият.

Старческото тяло на Дръмонд потрепера.

— Не. Отмени тази заповед. Открийте го. Проследете го. Може би той ще ни отведе при нея. Заедно ли са работили във Форт Браг? Разбери какво ги свързва. Той може да я търси на места, за които не сме се сетили.

По време на полета от Сан Антонио до Националното летище във Вашингтон Бюканън беше използвал един от телефоните в самолета и кредитната карта на Чарлс Дъфи, за да се обади на няколко хотела във Вашингтон, тъй като трябваше да резервира стая. Както очакваше, задачата се оказа доста трудна. Повечето от добрите хотели във Вашингтон бяха пълни. Той беше започнал от средата на ценовата скала, но впоследствие реши да опита в най-горния й край, като си помисли, че последиците от рецесията са направили изключително скъпите хотели по-малко посещавани. Щастието му се усмихна в „Риц-Карлтън“. Поради заминаването рано сутринта на група гости от Венецуела, дължащо се на политическа криза в страната им, няколко стаи бяха останали свободни. Ако Бюканън-Дъфи се беше обадил половин час по-късно, както го беше уверил служителят от рецепцията, стаите щяха вече да са ангажирани. Бюканън успя да резервира две.

„Риц-Карлтън“ беше измежду най-модните хотели във Вашингтон. Изпълнен с кехлибарена топлина, проектиран да изглежда като английски ловен клуб, той беше обзаведен с европейски мебели и английски картини от осемнадесети и деветнадесети век, като повечето от тях изобразяваха кучета и коне. След кратката среща на Бюканън с Холи близо до Националната художествена галерия, той беше установил, че тя продължава да бъде под наблюдение, но никой от екипа по проследяването й не беше проявил интерес към него. Но дори и при това положение той искаше да се увери, че не е сгрешил, затова използва обиколен маршрут, който измина с подземната железница, няколко автобуса и таксита, за да провери дали не го следят. Това му отне близо два часа и накрая Бюканън реши, че ако екипът за наблюдение беше проявил интерес към него и беше успял да остане незабелязан, досега щяха да го заловят. Затова когато малко след пет часа след обед се регистрира в хотела, той се чувстваше в сравнителна безопасност. Бюканън се изкъпа, смени превръзката на раната от ножа, облече сухи дрехи от пътната си чанта, изяде хамбургера, който беше поръчал да му донесат и се изтегна на леглото, като се опита да си почине и да събере мислите си.

Второто се оказа трудно. Последните два дни, изпълнени с непрестанно пътуване, го бяха изтощили. Същото се отнасяше и за заниманията му този следобед. Преди осем години, а дори и преди година, той нямаше да се чувства толкова изморен. Но преди година не беше принуден да действа с две рани по тялото. И не страдаше от постоянно мъчително главоболие. Беше му се наложило да си купи още една опаковка „Тиленол“, а не беше глупак — съзнаваше, че не може повече да счита главоболието за временен проблем, че то сигурно беше свързано с няколкото наранявания на главата му и че се нуждае от лекарски грижи. Все едно, нямаше време да се тревожи за себе си. Ако отидеше на преглед, вероятно щеше да прекара следващата седмица под лекарско наблюдение в някоя болница. Но престоят му в болницата щеше да застраши не само собствената му безопасност. Ако останеше дълго време на едно място, преследвачите му щяха да го открият. А с това щеше да нарасне опасността и за някой друг.

Хуана. Не можеше да си позволи да губи време в грижи за себе си. Твърде много и твърде дълго беше правил това. Изпитваше нужда да се погрижи за някой друг. Хуана. Той трябваше да я намери. Трябваше да й помогне.

Телефонът иззвъня в осем вечерта. Точно в уречения час. Добре. Бюканън се надигна от леглото, вдигна слушалката и спокойно каза:

— Ало.

— Майк?

Нямаше как да сбърка дълбокия, чувствен женски глас на Холи.

— Да. Къде си?

— Обаждам се от телефона във фоайето. Искаш ли да се кача? Кой е номерът на стаята ти.