Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Гледката го потресе.

Части от човешко тяло? Да, Бюканън разбра защо убиецът отначало беше помислил, че стаята е пълна с части от човешко тяло.

Навсякъде, като се изключеше ъгъла, в който убиецът беше сложил един матрак за себе си, имаше масички с подредени по тях предмети, които приличаха на носове, уши, брадички, бузи, зъби и чела. Срещу масичките имаше огледала, около които бяха монтирани лампи. Върху една от масичките имаше само коса — с различни цветове и различни прически. Перуки, разбра Бюканън. А това, което приличаше на части от човешко тяло, се оказаха протези, подобни на онези, които пластичните хирурзи използваха за възстановяване на обезобразени лица. Върху друга масичка имаше няколко комплекта гримове.

Щом Бюканън влезе в стаята и се озърна надясно, после наляво и накрая напред, като разглеждаше внимателно всяка масичка и внушителното количество зловещи, реалистични имитации на човешки черти, той разбра, че в охранителната си дейност Хуана се беше превърнала в разновидност на това, което той самият беше. Но докато неговата специалност беше да се превъплъщава в нови самоличности, нейната беше да променя външния си вид.

Той никога не беше отдавал голямо значение на дегизировката. Понякога си пускаше мустаци или брада, или използваше майсторски изработени имитации. Няколко пъти беше използвал контактни лещи без диоптри, които променяха цвета на очите му. От време на време променяше дължината и цвета на косата си, както и прическата си. Освен това винаги се стараеше хората, в които се превъплъщаваше, да се обличат различно — всеки от тях предпочиташе определена марка часовници, колани, обувки, ризи, слънчеви очила, дори химикалки, неща, които им придаваха строга индивидуалност, както и храните, които предпочитаха, музиката, която харесваха, книгите, които предпочитаха…

Но Хуана се беше превърнала в абсолютен хамелеон. Ако предположението на Бюканън беше вярно, тя не само беше променяла личността си за всяка конкретна задача — тя беше променяла изцяло и външния си вид, не само дрехите си, но и чертите на лицето си, теглото си, височината. Бюканън намери подплънки, които Хуана беше използвала, за да увеличава големината на бюста си. Откри други подплънки, които можеха да я направят да изглежда бременна. На пода имаше маратонки с умело вградени подложки, които беше използвала, за да изглежда по-висока. Бюканън откри специален крем, който можеше да направи кожата й по-светла.

Част от него беше изпълнена с възхищение от нейния професионализъм. Но друга част изпитваше ужас при мисълта, че в „Кафе дьо Монд“ в Ню Орлиънс Хуана може да е седяла до него, докато той очакваше тя да влезе в ресторанта, без изобщо да разбере колко близо е била. Докато я търсеше, той би могъл да се блъсне в нея или дори да я заговори, без да я познае.

Какво беше станало с нея през изминалите шест години? Къде беше научила всичко това? Кого търсеше той? Тя можеше да бъде всяка една от жените наоколо. Можеше да изглежда като всяка една от тях. Бюканън си спомни последния им разговор. „Ти не ме познаваш — беше казал той, за да оправдае невъзможността си да се обвърже с нея. — Познаваш само онзи, за когото се представям.“

Е, тя го беше надминала, беше се превърнала в абсолютния двойник. Докато разглеждаше къщата, беше изпитал разочарование и смущение, че никъде нямаше нейни снимки. Толкова му се искаше да види отново кафявите й очи, лъскавата й черна коса, незабравимото й очарователно лице. Беше си помислил, че хората, които я преследваха, са взели снимките, за да запомнят по-добре как изглежда. Но ако това беше вярно, помисли си сега той, снимките нямаше да им свършат работа, защото тя нямаше точно определен образ. Може би самата Хуана беше махнала снимките, защото вече не беше способна да се отъждестви с нито един от своите многобройни образи. Бюканън изведнъж изпита ужасяващото усещане, че жената в която той (или Питър Ланг, или който и по дяволите да беше той) се беше влюбил, беше нереална като призрак. Като самия него. Започна да му се повдига.

И все пак трябваше да я открие.

Той затвори прозореца на офиса, а после избърса с носна кърпа отпечатъците си от всичко, което беше докосвал. Повтори процедурата в останалите стаи, изгаси лампите, увери се, че е направил всичко необходимо и най-накрая затвори предната врата, като заключи двете секретни ключалки с шперца. Когато партньорът на убиецът пристигнеше, за да започне смяната си, щеше да мине известно време, преди да разбере какво се е случило. Двата малки килима, които бяха преместени (единият от които липсваше), дупката от куршум в тавана на коридора, кръвта под килима, който Бюканън беше постлал в стаята с компютъра, взети поотделно, нямаше да го наведат на определени изводи, но заедно щяха да му подскажат какво се беше случило. След това партньорът на убиеца щеше да изгуби още време, докато търси трупа. Докладът му пред шефовете щеше да бъде объркан, като положението щеше да се утежни още повече от факта, че двамата снайперисти, наблюдаващи къщата на Мендес, също не могат да бъдат открити. Единственото сигурно нещо беше, че хората, които преследваха Хуана, знаеха, че някакъв мъж на име Брендън Бюканън е посетил родителите й и естествено щяха да свържат Брендън Бюканън с всичко, което се беше случило тази нощ.